В метрото се качи жена без маска, поредната, винаги има по един-двама, и седна до мен. Добре облечена жена, с маникюр и бижута, на около 55. Помолих я да си сложи маската. Каза, че ще я сложи, ако иска. Отговорих й, че правилата са за всички, а тя - че не са за всички, за нея не важат. Казах й, че ще сляза с нея специално на нейната спирка, за да отидем при полицая и да попитаме за нейния специален статут. Каза да не я заплашвам и си сложи маската, мърморейки, че българите сме се превърнали в роби, че само изпълняваме, а то друга била работата.

С последното съм съгласен, но по отношение на политическата класа, а не COVID-19.

Замислих се колко показателно е всъщност отношението на българина към носенето на маска и отношението му към закона и правилата по принцип. Как да говорим за върховенство на закона, като той и в най-повърхностните си правила не респектира? Обществото ни е проядено от недоверие към институциите и чувство за безнаказаност.

В този ред, замислих се какво мога да направя в този случай? Да се обадя на 112, да я преследвам, докато намерим полицай, на когото да представя случая? А той какво ще направи?

Няма работещи и бързи механизми за контрол като в Швейцария, Скандинавието и Германия, няма усещане за общност и че нещата зависят от позицията и действията на всеки един от нас. Ето това трябва да е член първи в конституцията и след 75 години разграждане да започнем и да градим. Една добра и стабилна държава е градеж, чиито основи само заедно и сега трябва да положим, за да може след десетилетия наследниците ни да завършат покрива. Много време загубихме, но нека тръгнем по пътя.

*Светлозар Желев e литературен активист и блогър. Публикуваме коментара му във фейсбук с негово разрешение.