През по-голямата част от десетилетието западният свят бе в плен на илюзията, че Владимир Путин е последният цар, който стига само да щракне с пръсти (или да изреве заповед), и всички - от държавните министри, скромни граждани, до сибирските тигри ще се обърнат и ще изпълняват заповедите му.

Разбира се, Путин има своя принос за създаването на тази илюзия, както преди него направи Борис Елцин. В центъра на вниманието на пресата сега е годишната реч за състоянието на държавата по образец на САЩ, която придобива допълнителна аура на свещеност заради тържествения маниер на президента и великолепието на кремълската зала, където тя бива произнасяна.

Но не си струва видимостта по погрешка да бъде приемана за реалност. Церемонията на обръщението на руския президент към народа, както и президентският протокол, общо взето, възникнаха неотдавна. Елементите бяха заимствани от ритуалите, свързани с президентите на други страни (най-вече САЩ). Да, имаше намек на царски церемониал. Но идеята се състоеше в това да бъде изхвърлено от паметта унижението след разпада на Съветския съюз и да се покаже как бе замислено възраждането на руската държава.

Не че уважението към представителите на властта е уникално за Русия. Спомнете си как Франция реагира на съобщенията, че Франсоа Оланд рано сутринта се е возил из Париж на мотоциклет. И си спомням как тогавашният президент Жак Ширак си позволи да даде за американска телевизия интервю на английски език (който владее много добре). Скандалите бяха от такъв мащаб, че нито един френски президент няма да направи повече това.

Достойнствата и атрибутите на властта обаче не винаги се приравняват към нея. В Пусия едното може частично да бъде заменяно от другото. Нещо подобно може да се каже и за периодичните речи на "истинския мъж". И никъде несъответствието между видимата и реалната власт в Русия не се вижда по-ясно от трагедията на Украйна.

Широко разпространено предположение е, че заради това, че Русия толкова бързо и оперативно можа да присъедини Крим, в плановете на Путин е и останалата част от Украйна, а след това - вероятно Прибалтика, Молдова и дори Полша. Или обратното - стига само да заповяда, и антикиевските бунтовници с оръжие в ръце безпрекословно ще се подчинят. Най-вече ще отложат референдума, насрочен за май, ще охраняват мястото на разбиването на самолета на Малайзийските виолинии и ще спазват условията за прекратяването на огъня съгласно Минските споразумения.

Всичко това Путин го направи. Игнорираха го и продължават да го игнорират, както и преди, регионалните чиновници от безкрайните руски протсори. В третия си мандат като президент и с два премиерски мандата зад гърба си Путин вероятно най-добре от всички в Русия разбира къде се намират лостовете на реалната власт. Но има мнозина, на които той почти не може да влияе.

Западът може да го демонизира като причина за всички злини. Всъщност лидерите и медиите правят това почти всеки ден през цялата година. Но това, с което му се налага да се бори, е слабостта, а не силата - и неговата собствена като президент, и на Русия като държава. Това не опростява отношенията с днешна Русия, вероятно става обратното. Но това изисква различен подход от този, който е използван сега - опит да се отговори на предполагаемата сила със сила. Противоречията в обръщението на Путин имат илюстративен характер. Всеки извън Русия, който очакваше маслинена клонка, би се разочаровал. Но речта за състоянието на страната не е мястото, където би си струвало да се търси нещо подобно. Спомнете си за Джордж Буш-младши и неговата "ос на злото".

Същевременно обръщението на Путин не се превърна в явно патриотично разглаголстване, както се очакваше. Разбира се, имаше някои признаци. Но имаше и намеци за "кръв, пот, тежък труд и сълзи" - падането на цените на петрола и международното недоверие. Путин обяви също амнистия за руснаците, готови да върнат парите си в родината, вероятно в напразен опит да спре "изтичането на капитали". Имаше изявления и в друг тон - Русия иска да бъде отворена към бизнеса и дори сега да се е оградила, това е, защото се чувства обсадена, а не защото иска да се изолира или да се обърне към Изтока.

Редом с това, което Западът смята за нечестно оправдаване на връщането на Крим към Русия, бе и категоричното признаване на независимостта на Украйна. "Всеки народ", каза той, "има неотменимо суверенно право на свой собствен път на развитие... Русия винаги е уважавала и ще уважава това право. Това в пълна степен се отнася за Украйна, братската украинска нация."

Ще се намерят и такива, които ще се изсмеят на това изявление, но то би могло да послужи като повод, макар и крехък, за отслабване на напрежението. Ако приемем за чиста монета патетичните речи и предупреждения за сурови икономии, тези думи също трябва да ги възприемаме буквално.

Но ето че събитията се развиха по странен начин. Западното виждане за Путин като за всемогъщ цар внезапно е преразгледано от същите хора, които го имаха. Те казват, че позицията на Путин може да бъде отслабена или с помощта на разочарованите националисти, защото той не се бори за останалата част от Украйна, или с помощта на тези, които се опасяват за своя жизнен стандарт. Това наистина е възможно. Но опасността, която представлява нестабилна Русия, ще бъде значително по-голяма, отколкото опасността от Русия, която осъзнава своята слабост, и от лидер, който признава, вероятно с голяма мъка, пределите на своята власт.

-------------------------------------------------------

Авторката е след най-добрите британски специалисти по Русия, ЕС и САЩ. Работила е като кореспондент почти в целия свят, включително в Париж, Москва и Вашингтон. Сега е коментатор в британския вестник "Индипендънт", откъдето препечатваме статията.