Чудя се - като имаме думичка "милосърдие", защо няма "ледосърдие". Трябва ни...

Ето вижте – кой е въпросът на седмицата? Не друг, а именно: дали така им се падаше, или не им се пада така? Ужасяващо е това да е въпросът. Не е ужасяващото, че някой си е избрал да рисува гадни карикатурки, да издава „Хъстлър” (знаете за Лари Флинт, нали?) или да говори като Хауърд Стърн. Те ще си отговарят за себе си.

Ужасяващото е в нас. Че не можем да изпитваме нормалните заложени в човека емоции на болка, съпричастност, милосърдие - включително и към духовните просяци, макар да карат ей такива кадилаци, примерно Лари Флинт.

И ще ви кажа какво си представям най-често. Не някой светия как би реагирал, а собствената ми прабаба... От края на 19-и век – съвсем скоро – как би понесла новината, че някъде са избити/затрупани в мина/изгорели живи еди колко си човека. Дали ще умува, дали  ще дращи по форумите, или само ще се прекръсти и ще каже едно: „Пресвета Богородичке!” Не е ли кошмарно на фона на нашите „сложни” и многопластови реакции... И не ми казвайте, че съм замръзнал в неолита – супер е, че имаме таблети и куп други дигитални джаджи. Притеснява ме, че и в сърцата ни е 011011101... Бинарен код. Защо да няма и 5, и 10, и 100?

Ето това е. Изпитвам ужас от идеята, че ако има Страшен съд, собствените ни прабаби и дядовци ще ни съдят – за по-лесно и прегледно си представям тях, а не някой строг аскет като св. Теофан Затворник. Представете си я баба Найда за прокурор: Що бе, чеде, така и така постъпи на тая и тая дата с тая жена – не знаеш ли, че дядо ти никога не ми е причинявал такова нещо на  мен... Някой да те съди с любов – надали има по-голям кошмар.

Недостигът на обич в думите и действията (че и в мислите) ни прави живота ад. От сърцата ни, от личностите ни, от възпитанието ни вее смъртен мраз като на 13-и коловоз на Централна гара.

Четох какви ли не откровения, включително това на един известен майстор-мислител, че коранът плачел за редактор. Сигурно очаквате като християнин да си ударя капата о земи от кеф... В някои държави за такива приказки най-много да ти редактират ръста с една глава в посока минус, помислих си.

Не – ние плачем за редактор. Защото войната не се води в някое парижко предградие, а вътре във всеки от нас. Бих казал на този с редактора какво пък аз открих:

„човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него: 
скъпа е цената за изкупване техните души, и това не ще бъде никога,"  (Псалом 48: 8-9)

И точка. Т.е. – не е по силите на никой да променя, да „редактира” никого. А не да не е пълно с такива мераклии. Но това е удивителната ни наивност, да не кажа детинщина. Затова и много от „войничките” ни предварително са изгубени – защото тръгваме на тях от позицията на редактора. Препасали дебелия молив...

Затова и си позволих да напиша тези дни, че Аллах изгуби мача – не за да се подигравам на сакралните чувства на някого. А защото, независимо как изглежда отвън, липсата на любов и прошка просто се провалиха. Аллах изгуби мача, но е жалко, че и ние не го спечелихме.