Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

23 януари 2023 година

– Какво гледате, момчета?

– Филм с този, как беше… който умира трудно… Забавен екшън.

В "травматологията" гледат екшън с Брус Уилис, в хирургичното отделение – сериала за Лора Крофт.

Наоколо са патериците, инвалидни кресла, апаратите на Илизаров, господи, а те се смеят…

За вас, моите приятели, докарах от военната болница цял чувал поздрави и камион благодарности.

Казвам на ранените: „Не вие – ние ви благодарим, момчета. По-добре никога да не попадате тук.

А те: „Всичко е наред, не се притеснявайте, а с телевизорите е съвсем яко – като във ваканция сме"

Във ваканция били… В една от болничните стаи вчера видях един ранен в много тежко състояние: целият е бинтован – ръце, крака – и лицето в хематоми.

Опитваше се да се надигне, хванал се за специалната дръжка, и личеше, че много го боли.

Не се сдържах, попитах, с какво мога да му помогна, а той – представяте ли си? – се усмихна.

– Аз съм войник, ще се справя.

На колко години си, воине? На двайсет и пет? Най-много – на двайсет и седем.

„Войници във ваканция“ – звучи като название на някакъв добър, лек филм.

Из цялата военна болница – и в стаите, и в коридорите – са окачени детски рисунки. Толкова е трогателно.

Освен това днес аз пристигнах с вкуснотийки. Направо като за детско парти.

Докарах на момчетата авторски бонбони от Олег Соловьов и неговите читатели. Бонбоните са доста необичайни. Всъщност, това е сладка извара в шоколад.

Опитах от тях – вкуснотия!  Да не помислите, че подяждам момчетата, имам лична кутийка: подарък за рождения ми ден.

Помните ли, от какво започна тази история? От един телевизор. Днес ние можем да купим петдесет бройки (!). И ще ги купим.

Но ние с пан подполковник имаме договорка: аз докарвам десет телевизора, те ги инсталират и чак след това докарвам следващите десет.

Един вид, да не се прашасват някъде по складовете.

На излизане от болницата подполковникът пресмята на глас:

– Следващите три ще ги окачим в „политравматологията“, два – в следоперационното отделение, а пет ще дам на момичетата в гинекологичното.

Аз чак се спънах.

– Гинекологично? Във военната болница?

-  Ти пък, казва той, защо се учудваш? Те там в окопите всички настиват, през една са с диагноза „цистит“.

Реалният живот, той е такъв – прям, неделикатен, без грим и специални ефекти. С една дума – нищо общо с „Умирай трудно“ и Лора Крофт.

Прегръщам ви, хора.

Следва продължение.

28 януари 2023 година

Пушкин като маркер на поколението „хомо съветикус“.

Стигнах най-после до библиотеката на родителите ми.

Дрехите, посудата, лекарствата  веднага ги събрах и откарах в църквата. Събирах бързо, изключих всички емоции. Да не плача, да не вдишвам родната миризма, да не се измъчвам със спомени. Това са просто дрехи и предмети от бита, на някого ще му свършат работа – колко хора останаха без дом, съвсем без нищо.

А книгите… Книгите в нашия дом винаги са били малко нещо като свещени предмети.

Впрочем, както и във всеки съветски дом. Или почти във всеки.

Не можеше просто да отидеш в книжарницата и да си купиш събрани съчинения на Дюма, например.

Трябваше да се запишеш и да висиш на дълги опашки, да се абонираш за „макулатурните“ списания (нещо като „Тетрадка на агитатора“ и др., за да ги натрупаш и да ги предадеш на „вторични суровини“ и да получиш желаната бележка, даваща ти право да купиш определена книга – бел. прев.), да плащаш членски внос в идиотските профсъюзи, да играеш „шамански танци с тамбура“ и да произнасяш ритуални заклинания, сложила дясната си ръка върху „Материалите от XXVII конгрес на КПСС".

И това беше само за безобидния Дюма. А ако в домашната ти библиотека през 70-те изведнъж се появи томче на Оруел, Гинзбург, Замятин или дори Пастернак – това означаваше, че си извършил подвиг и углавно престъпление едновременно. Сдобил си се.

Не помня родителите си без книга в ръка. Дори сега, подреждайки тези съкровища, почти във всека от тях намирам мамините „разделители“ – сухо клонче лавандула, парченце вестник, календарче, което си мени картинките. „Ю-шчен-ко!“.

В татковите томчета са бележчици с тънък молив. В книгата на Жванецки е подчертано изречението: „Щом се появи някой, готов да пречупи планини, зад него непременно ще тръгнат другите, готови да му пречупят врата“. А до него забележка с акуратен почерк: „за Анка“.

Тя обичаше исторически романи и всякакви антологии „за живот и творчество“ на когото и да е. Той обожаваше да препрочита Сенкевич, Рибаков, Бабел.

Държа в ръката си дебел сборник стихове на Маяковски. В него няма нито разделители, нито бележки по полетата. Сигурно са го продавали като „добавка“ към книгата на братя Стругацки.

Не мога да го изхвърля.

Нито Пушкин, нито Лермонтов не мога да изхвърля на боклука. Знам, че надали някога ще отворя тези книги, но все едно - влача ги в моя апартамент и поставям на рафта. За мен те са не за „дълбочината на сибирските мини“ („…во глубине сибирских руд храните гордое терпенье…- откъс от стихотворението на Пушкин, посветено на декабристите – бел. прев.), а за живота на моите родители.

Тези дни стоях с военните от болницата край магазина Комфи. Дойдохме за поредната партида телевизори и дълго чакахме да дадат отбой на въздушната тревога. Говорехме за това, как трябва да се промени Украйна след Победата. И сержантът – някъде на моята възраст – ни убеждаваше, че трябва „да измре, по дяволите, нашето поколение, за да се промени страната. Аз възразявах.

– Просто трябва да престанат да дават рушвети, - с патос му доказвах аз очевадното.

А ето сега влача Пушкин и Лермонтов у дома и мисля – а може би сержантът е прав?

P.S. Но благодарение на родителската библиотека изпълних „мечтата на идиота“ – все пак монтирах рафт за книги през цялата стена и се сдобих с аквариум.  В него сега живее нахална синя рибка, която командва останалите (не ме питайте, как се казва – за сега научих само „скалария“) Има едно ято в раирани бански костюми, които винаги живеят наблизо от хранилката, и тъжен сом, който чисти след цялата тази банда.

Там е цял особен свят, за който някой път ще ви разкажа.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко