И днес в поредицата си "100 въпроса за тоталитарната държава" продължаваме да отговаряме на въпроси на млади хора за времената на комунистическия режим 1944-1989 г. в България. "Ако е било толкова лошо, защо хората не са се вдигнали и не са свалили комунистите, както правим сега?", пита 26-годишният Димитър от Благоевград.

Справедлив въпрос. Краткият му отговор е в самата природа на тоталитарния режим. За разлика от авторитарния или военния, той унищожава още в зародиш всяка съпротива. Философът и дисидентът Желю Желев, който стана първият демократично избран български президент през 1990 година, е обяснил тази разлика в труда си “Фашизмът”*, заради който беше репресиран по времето на комунизма.

"Фашизмът" беше задълбочен анализ на тоталитарните режими в Европа и особено на националсоциализма в Германия през първата половина на ХХ век. Аналогиите с комунистическия режим обаче се налагаха от самосебе си. Затова книгата беше забранена, а авторът ѝ уволнен и интерниран в дълбоката провинция.

Особеност на българския тоталитарен режим беше, че той не беше разрушен от народа, а имплодира сам под натиска на комбинация от фактори - икономическа несъстоятелност, международна изолация и вътрешни междуособици. Казано простичко, бившите комунисти сами свалиха от власт своя остарял политически елит, който се беше превърнал в техен нетен пасив, за да инсталират на негово място нов, по-модерен, и с него да оцелеят в променящата се вътрешна и международна политическа среда, като трансформират изчерпаната си политическа власт в икономическа. Трябва да признаем, че в голяма степен успяха и това е коренната причина в България демократичните и пазарните промени да са бавни и половинчати - със съответните последствия за начина на живот на населението.

Терминът “тоталитарен” идва от “тотален”, т.е. пълен, всеобхватен, всеобемащ. Такъв е контролът, който тоталитарните режими - комунистически, националсоциалистически или фашистки установяват върху живота на обществото.

Тоталитаризъм означава на първо място ликвидиране, включително физическо, на всяка опозиция и инкриминиране на опозиционните прояви. Несъгласието, дори най-плахото, потенциално води към лагер, затвор или направо към подземията на Държавна сигурност и оттам - към небитието. В окупираната от Съветския съюз България този процес започва още с т.нар. Народен съд, когато през февруари 1945 г. е ликвидирана физически голяма част от политическия и интелектуалния елит на нацията. В следващите години комунистите постепенно ликвидират съюзниците си в отечественофронтовското правителство и заграбват цялата власт. 

Унищожаването на опозицията води към друга основна черта на тоталитаризма - установяване на еднопартиен режим. В комунистическа България имаше две партии - Българска комунистическа партия (БКП) и сателитният ѝ Български земеделски народен съюз (БЗНС). Земеделският съюз никога не противоречеше на БКП и имаше декоративна роля - да имитира, че “демокрацията” е “народна”, че властта е на “трудещите се”, които се деляха на работници и селяни. Предполагаше се, че БЗНС представлява вторите.

Интелигенцията не принадлежеше съм "трудещите се". Оттук тя имаше второстепенна, подчинена роля и подлежеше на постоянен контрол и превъзпитание, поради склонността ѝ да мисли независимо. Работниците и селяните, главните движещи сили на революцията, трябваше да следят интелигенцията да бъде “народна”, т.е. да не се отклонява от това, което “движещите сили” ѝ диктуват. Всъщност, този който диктуваше, беше комунистическата върхушка, т.нар. “номенклатура”, която бързо заграби цялата политическа власт, тури ръка върху репресивния апарат и се отчужди от класите, от които произхождаше и претендираше да представлява.

Еднопартийният режим води към третата особеност на тоталитаризма - сливането на партия и държава. Изборите бяха формални. Какво да избираш при една управляваща партия? Тя винаги ги "печелеше" с над 95 на сто от гласовете. Който отказваше да гласува, биваше набелязван като неблагонадежден. Местните партийни и отечественофронтовски организации се грижеха всички да отидат до урните и да пуснат единствената възможна бюлетина. Дори бойкотът на тази пародия на избори беше невъзможен. Ръководната роля на партията беше записана в член първи на комунистическата конституция. Оттук държавните институции бяха напълно обезличени. Парламентът, правителството, местните администрации, бяха гумени печати, покорни изпълнители на това, което се решаваше от десетина старци, в най-добрия случай - чичковци и лелки над средната възраст, в главния изпълнителен орган на БКП - Политбюро. Нямаше независимо правосъдие. Ако то си позволеше да отмени партийно решение, очевидно нарушаваше член първи на основния закон. Беше изключено ръководители в правосъдието, в органите на реда и в службите за сигурност да бъдат назначени без одобрението на партията. Те бяха нейните “щит и меч” и бяха преобладаващо партийни членове.

Но така беше не само в правосъдието, а във всички области на живота. На всички ръководни постове, навсякъде и във всичко, имаше членове на БКП. С микроскопични и нетрайни изключения. Партийното членство беше билет за кариерно израстване, за битово устройване. Думата “номенклатура” беше измислена от самите комунисти - тя означаваше списък, класификация на длъжностите в партията - от генералния секретар, през членовете на Политбюро, секретарите, завеждащ отделите, до окръжните, градските, общинските и т.нар. “първични” партийни организации и ръководства. Когато партията-държава разпределяше блага - пари, апартаменти, вилни места, автомобили - започваше от върха на номенклатурата и раздаваше прогресивно намаляващи дялове надолу - докъдето стигнат. Тази система означаваше, че който е несъгласен, губи всичко - кариера, обществено положение, имотни облаги, репутация, лична сигурност и рискува освен това да бъде обявен за враг и да стане обект на репресии. Да си несъгласен, да протестираш, да искаш промяна, означаваше да поемеш 100-процентов риск от опропастяване на собствения живот и този на близките си и дори да рискуваш загубата му. Държавна сигурност не си поплюваше.

Партията беше не само напълно слята с държавата. Тя беше проникнала във всички области на живота на обществото. Партийна организация имаше във всяко предприятие и учреждение, във всеки колектив. Желю Желев подчертава като следваща особеност на тоталитарния режим създаването на казионни ** организации, които да имитират гражданско общество, а всъщност да бъдат продължение и гаранция за ръководната роля на комунистическата партия. Във "Фашизмът" Желев говори за "унификация на целия обществен живот" и за "тотално обхващане на населението в казионни организации". 

Такива бяха Отечественият фронт (най-масовата), в който формално членуваше почти цялото население. Комунистите бяха около един милион от тогава осем милиона българи. Такива бяха профсъюзите, чиято основна дейност, извън осмомартенските и първомайските банкети в предприятията и учрежденията, беше да гарантират, че няма да има трудови протести и несъгласия на синдикална основа. Профсъюзите по-скоро бяха разглеждани като инструмент за изпълнение на икономическите задачи, поставени от партията - обикновено противоречащи на здравата икономическа логика и оттам постоянно провалени. Такъв беше Димитровският комунистически младежки съюз (ДКМС или накратко комсомола), който задължително обхващаше цялата младеж над детска възраст и трябваше да гарантира, че тя ще бъде послушна и политически лоялна. Във висшите етажи на комсомола се ковяха бъдещите ръководни кадри на БКП. И децата в предкомсомолска възраст не бяха пожалени - от първи клас те ставаха “чавдарчета”, а от пети - “пионери”, съответно - със сини и червени връзки, организирани в отряди с председатели, полувоенни ритуали и символика, униформи. Казионни организации обхващаха и цялата интелигенция - разделена на “художествено-творческа” и “научно-техническа” и организирана в съответните съюзи - на писателите, на композиторите, на артистите, на журналистите, на учените, на учителите и пр. Те трябваше да гарантират, че образованата и креативната част от населението, призвана да бъде неговата съвест и духовен водач, ще бъде послушна, предана и няма да изкривява партийната линия. Членството в тези съюзи беше пропуск към кариера и признание във всеки вид интелектуална дейност. 

Освен че беше проникнала във всяко кътче на държавата и обществото, БКП беше изградила и всепроникващ шпионски апарат - прословутото Шесто управление на бившия Комитет за държавна сигурност. Това беше политическата полиция, която следеше за вътрешни недоволства, идеологически и политически отклонения и съпротива срещу режима и имаше доносници практически навсякъде. С един разказан между колеги или приятели политически виц човек можеше да съсипе живота си.

Тоталитарният режим не може да живее без враг. Ако такъв няма, той си го измисля - вътрешен или външен. Такъв за нацистите бяха евреите. Такъв за комунистите беше "световният империализъм" (под това понятие се разбираше целокупната западна демокрация). Врагът и съответно заплахата от него бяха оправданието за ликвидирането на различията и на свободите, за репресиите. Той беше мобилизиращият и консолидиращият фактор, източник на дисциплиниращ страх - ако пред лицето му не вървиш в крак с другите, ако си позволяваш да се отклоняваш и противиш, си на крачка от това да бъдеш обявен за предател и съответно наказан. Презумпцията беше, че ако си против комунизма, си съюзник на империализма и следователно изменник на своя народ и родина, чужд агент.

Нямаше свобода на събиранията, нито на словото и нито на изразяването. Комунистическият режим беше атеистичен. Държавата беше формално отделена от църквата, но на дело я беше изолирала и я държеше под пълен контрол. Агенти на Държавна сигурност и на "народната милиция" дебнеха пред входовете на църквите на големи християнски празници като Рождество и Великден и правеха черни списъци на посещаващите службите. За тях имаше последствия. Отварянето на архивете на Държавна сигурност през 90-те години на миналия век и по-късно показа, че значителна част от архиерейте на Българската православна църква са били вербувани от политическата полиция. Така че дори църквата, която има безспорна роля във формирането и оцеляването на българската нация под османско владичество, не можеше да стане център на съпротива срещу тоталитарния режим. По подобен начин той беше "обезвредил" и другите вероизповедания.

Сега да се върнем към въпроса в началото: Защо хората не са се вдигнали да свалят комунистите? Всяко надигане предполага някаква организация, а така описаните структури и функции на тоталитарния режим я правят ако не напълно невъзможна, то поне изключително трудна и рискова.

Въпреки това историята на тоталитарните режими в Централна и Източна Европа познава масови надигания срещу тях - в Унгария през 1956 г., в бившата Чехословакия през 1968 г., както и историческия профсъюз “Солидарност” в Полша, който постави началото на краха на комунизма в бившия съветски блок.

Трябва да отбележим обаче, че в Унгария и в Чехословакия опозицията на съветския диктат и на съветския модел дойде от реформистки кръгове вътре в самите управляващи партии, а в Полша комунизмът имаше може би най-слабите позиции в цяла Европа - там частната собственост върху земята беше в голяма степен запазена, а католическата църква имаше силно влияние въпреки атеистичния комунистически режим.

По исторически и икономически причини България беше най-зависимият и най-лоялният от бившите съветски сателити. Затова съпротива като тези в Унгария и в Чехословакия тук не можеше да се очаква. Казано просто - нямаше кой, нямаше как. 

"При това положение липсват условия и хора за една масова борба против фашистката диктатура. Създаването на масова организация, способна чрез въоръжено въстание да събори фашистката държава, е невъзможно поради тоталния шпионаж, който бързо разкрива конспиративната мрежа, а терористичният апарат я унищожава", пише Желю Желев.

Ключова за липсата на народна съпротива обаче е още една особеност на тоталитарния режим - за разлика от военния, който се крепи до време на щикове (като например в Гърция от 1967 до 1974 г.), той има масова подкрепа. Спомнете си последното изречение от “1984” на Оруел: “Той обичаше Големия брат”.

"По своята структура тоталитарната държава е най-пълната и завършена система за подтискане на отделната човешка личност и народа", пише Желю Желев. "Тя не само потиска, тероризира, но и привлича на своя страна преобладаващата маса от народа или - по-точно - въвлича народа в своите престъпления, извършени срещу същия този народ. Тя не само действува от името на народа - това прави всяка държава - а действува чрез самия народ. Той става оръдие на нейната борба против народа и неговите най-добри представители - защитниците на демокрацията, на гражданските и политическите свободи".

Този режим е немислим без всепроникващата пропаганда на неговата идеология, цензурата, липсата на свободни медии и информационната изолация от външния свят. Ако те, съчетани с репресията, карат една част от населението искрено да вярва в него и да го подкрепя, друга - и това е преобладаващата част - обръщат в страх и апатия, изключващи дори мисълта за организирана съпротива. Тоталитаризмът убива гражданина и гражданското общество. Той ги превръща в съвкупност от оцеляващи индивиди, които предпочитат да се  приспособят, отколкото да се съпротивляват. Съпротивата на един застрашава оцеляването на другите, затова често тя е удавяна от тези, които от днешна гледна точка би трябвало да я подкрепят.

Желю Желев подчертава като характерни особености на тоталитаризма изграждането на култ към лидерите и "превръщането на основната част от народа в тълпа".  

Желев обяснява детайлно и разликите между тоталитарен, военен и авторитарен режим. Воените диктатори забраняват всички партии. Тоталитарните режими подчиняват цялото общество и цялата държава на една партия. Военните режими се крепят на страха от въоръжените сили, тоталитарните - на своя широка социална база сред цялото население. Военните режими забраняват всички обществени организации, тоталитарните, обратно, създават свои организации, следващи тяхната политика и идеология. Военните тероризират интелектуалния и духовния живот на обществото, тоталитарните режими го унифицират.

"Всичко това прави военната диктатура много по-нестабилна", пише Желев. "Опирайки се само на терора, тя лесно може да падне, след като тази опора морално се износи. За разлика от нея фашизмът може да маневрира, като слага според случая ударението ту на терора, ту на идеологическата и пропагандната работа. Ето защо военната диктатура скоро се изправя пред алтернативата: да се върне към принципите на традиционната буржоазна демокрация или да прерасне във фашистка диктатура със съответната тоталитарна система".

И още: 

"Всяка фашистка държава е авторитарна, но не всяка авторитарна държава е тоталитарна...Различието между фашистката и авторитарната държава е в това, че фашистката държава провежда авторитарния принцип в целия обществен живот: не само в държавния апарат, но също в партията, масовите организации, литературата, изкуството, науката и пр. При нея не съществува автономно спрямо държавата гражданско общество. Всички поданици са войници на държавата, длъжни да се подчиняват и изпълняват нейните принципи и заповеди. Всеки, който се отклони от тези задължения, автоматически се обявява за предател, изменник и бива изхвърлен, ликвидиран или деградиран от фашистката държава".

Затова при тоталитарните режими няма масови съпротивителни движения и народни въстания. Доколкото ги е имало, като да речем в Полша, те са били израз на дълбока криза на самия режим, водеща до отслабването му и невъзможността му да удържи контрола в свои ръце.

Най-честата съпротива срещу тоталитарни режими са дисидентите - хора на свободния дух и съвест, които са достатъчно смели да преодолеят сковаващите всички страх и апатия, достатъчно умни, за да заобиколят клопките на тоталитарната държава и достатъчно силни да издържат на репресиите ѝ. Но както показаха ред разкрития след 1989 година, пипалата на Държавна сигурност бяха проникнали дълбоко и в техните среди у нас. Което още повече отрови атмосферата на прехода и го затрудни.

_______________

* Желю Желев. Фашизмът. Издателство на БЗНС. С., 1990 г.

** Поддържани от властта.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.