Френският президент Еманюел Макрон е либерал. Не съм от хората, които споделят изцяло тази идеология, но определено мисля, че и България, и Европа имат нужда от политици като него.

Имат нужда, защото Макрон показва на дело лидерство у дома и ангажимент към Европа с провеждането на непопулярна, но необходима вътрешна политика и с позицията си по международни въпроси като Украйна и Китай.

Макрон демонстрира завидни кураж и твърдост в отстояването на крамолното увеличение на пенсионната възраст във Франция на 64 от 62 години. Повече от месец масови протести и вотове за недоверие против правителството му не успяха да го огънат. Той остава непоклатим зад икономическите си аргументи - без болезнената реформа френската пенсионна система ще фалира. Дълговете ѝ ще бъдат тежко бреме за следващите поколения.

Трябва да му се признае, че поне засега изглежда напът да постигне това, за което никой от предшествениците му - Ширак, Саркози и Оланд - не се пребори - да постави щедрия френски социален модел върху здрава икономическа основа.

"Това не работи, това е лъжа!", каза той за модела в очите на разгневена Франция в телевизионно интервю в разгара на протестите.

Да, Макрон може да си го позволи, защото е в началото на втория си и последен петгодишен мандат и няма да се явява за преизбиране. Но той спечели изборите миналата година въпреки бунта на "жълтите жилетки" и пандемията, макар да прояви гъвкавост - оттегли данъчната реформа, засягаща горивата, която породи протестното движение.

Днес за френския президент би било далече по-удобно да прехвърли горещия картоф на пенсионната реформа на своя приемник, вместо да рискува неприятности в оставащата част от мандата си - партията му "Ренесанс" изгуби мнозинството си в Националното събрание. 

Господ е дарил българските политици с далече по-кротък и покорен народ от французите. Българската пенсионна възраст е по-висока от тяхната, българската бедност е несравнима с тяхната и българските политици понякога са далече по-арогантни от техните, но тук никой не протестира. Никой от политиците ни обаче и не рискува с непопулярни ходове - независимо от рисковете на бездействието и изчакването.

Де България да имаше поне един лидер, способен със същата последователност да отстоява принципна позиция, а не да се инати заради партиен интерес. 

Макрон не се страхува да казва "кралят е гол" и сред западните съюзници - независимо кой седи в Белия дом: Байдън или Тръмп. Още не е забравено скандалното му изречение за "мозъчната смърт" на НАТО, апропо добре аргументирано например с несъгласуваните с никого от съюзниците действия на Турция в Сирия и в Либия.

Днес, в лицето на войната в Украйна и напрежението между САЩ и Китай, включително и около Тайван, френският президент продължава да остоява отдавнашната си позиция за "стратегическа автономия" на Европа. 

Мнозина неправилно тълкуват думите му като рушене на единството на Запада на фона на най-голямата война в Европа след Втората световна. Реални основания за това няма. Франция осъди руската агресия и в рамките на възможностите си оказа и продължава да оказва военна помощ на Украйна, пропорционална на оказваната от други съюзници - гаубици, боеприпаси, леки танкове.

От солидарността с Украйна обаче не следва и автоматична солидарност със САЩ по въпроса за Тайван. Между другото, САЩ признават "единен Китай" още през 70-те години на миналия век и до днес не са се отказали от тази политика, която обаче е двусмислена заради отказа им да признаят суверенитета на Пекин върху самоуправляващата се демокрация на острова. Какво налага Европа да се ангажира с тази главоблъсканица и с произтичащите от нея рискове?

Показателно е, че Белият дом прояви разбиране към позицията на Макрон по темата за Тайван:

"Ние имаме пълно доверие в нашата изключителна двустранна връзка с Франция и във връзката, която президентът Джо Байдън има с френския президент Макрон, - заяви говорителят Джон Кърби. - Французите са наистина в процес на по-голямо ангажиране в Индийско-Тихоокеанския регион".

Още повече, САЩ имат защо да се чувстват гузни пред Франция - заради многомилиардния договор за строеж на подводници за Австралия, който ѝ измъкнаха. Обратно, Франция има аргумент за напълно легитимните глобални интереси на Европа, които тя трябва да отстоява. Какъв е десенът политици, които позицията на Макрон гневи, личи от коментара на Доналд Тръмп:

"Макрон, който ни е приятел, сега лиже задника на Китай", заяви Тръмп в интервю за "Фокс нюз".

Струва ми се, че когато говорим за ненотдавнашното посещение на Макрон в Китай и изразената му там позиция за Тайван,  не бива да ни убягват две неща:

(1) Западът не иска да допусне формирането на военно-политически блок между Пекин и Москва, който определено би върнал света към годините на студената война преди 1989 г. Продължаващата конфронтация между САЩ и Китай работи именно в тази посока и работи против интересите на Европа.

(2) Основен приоритет на управляващите в Китай комунисти е съхраняването на режима им, т.е. на вътрешната стабилност. Главно условие за това е стабилният икономически растеж. Русия може да даде на Китай евтини ресурси, но не и пазарите на САЩ и Европа, без които неговият растеж е под въпрос. Руската икономика е по-малка от италианската и ще се свива под натиска на санкциите. Си е пред избор – изостаналия и беден източен съмишленик или богатия и перспективен западен конкурент.

Европейският суверенизъм на Макрон обаче има уязвима страна и тя е състоянието на Европейския съюз. Европа е неспособна да отговори на амбицията на френския президент, защото не е държава, а организация, постоянна дипломатическа конференция. Без задълбочаване на интеграцията ѝ, без истинска самостоятелна външна политика и политика за сигурност, без обща европейска отбрана със съответните способности, без промяна на начина, по който ЕС взема решенията си, исканото от Макрон остава в сферата на идеалите, а не на реалностите на днешния ден.

От друга страна обаче именно тези идеали и тази амбиция са движили напред обединена Европа в цялата ѝ досегашна история.