Русия прилича на юродивия пред църквата, който настойчиво показва на публиката своите язви и струпеи, и злорадо се смее, когато публиката се шашка от отвращение. И мен, и мен вкарайте в списъка на тези, на които е забранено да напускат страната! Санкции? Сега ще ги разчовъркам с антисанкции!

Но чопленето на някои нарисувани драскотини е опасно - ще видят това, което юродивият старателно крие.

Съдейки по всичко, Кремъл се стремеше да избегне прекалено огласяване на темата за неучастието на Владимир Путин в мероприятията по случай 70-годишнината от освобождаването на "Аушвиц". Ситуацията с поканата наистина е неразбираема. И темата във всички отношения е хлъзгава. Затова Дмитрий Песков в интервю за "Ехото на Москва" се постара максимално да намали значението и на самите мероприятия, и на решението на президента да не пътува за тях.

Не се ядосваше кой знае колко и кремълският официоз. Всъщност, накарай глупака да се моли на Бог и той ще напише, че от фашистващата Гейропа не трябва да се очаква нищо друго. Някои издания проявиха своеобразно остроумие. А някои вождове на опозицията искрено се възмутиха от поведението на поляците.

В програмата на Барак Обама такова пътуване също не е предвидено, но никой в Америка не драматизира този факт. Въпреки това и за САЩ тази тема е изпълнена с неприятни въпроси. Главният въпрос звучи така: защо съюзниците не бомбардираха "Аушвиц" и железопътните релси към него, за да спрат машината на смъртта? Нали за това настоятелно са ги молили еврейските лидери.

Нежеланието на съюзниците да бомбардират релсите към "Аушвиц" позволява депортациите и убийствата там да продължават чак до 1945 г.

Този въпрос няма еднозначен отговор. Джордж Буш през януари 2008 г., когато посети мемориала "Яд Вашем" в Ерусалим, призна решението на Рузвелт за грешка.

Политическите ръководства на САЩ и Великобритания безспорно са знаели за Холокоста. През декември 1942 г. 12 страни от антихитлеристката коалиция публикуват съвместна декларация, осъждаща "хладнокръвното унищожаване" на евреите. Но след осъждането не следват нито съвместни, нито едностранни действия. На Бермудската конференция по еврейския въпрос, свикана през април 1943 г., в дните на въстанието във варшавското гето, никакви решения не са взети. САЩ отказват да увеличат имиграционната квота за евреи, а Великобритания - да вдигне забраната за имиграция в подмандатната си територия Палестина.

Дори висшият генералитет на съюзниците не знае за ужасите на лагерите на смъртта. Когато през април 1945 г. съюзниците (части от Трета армия на генерал Патън) освобождават първия лагер - "Ордруф", част от комплекса "Бухенвалд", генералите Айзенхауер, Патън и Брадли отиват да го видят. И тримата оставят спомени за това събитие и във всичките три описания е ясно, че видяното за тях е абсолютна новост.

"До този миг аз знаех за това само най-общи неща и от второстепенни източници", пише Айзенхауер. "Но съм убеден, че никога друг път не съм изпитвал такъв шок като в този случай."

"Патън се дръпна в ъгъла, където му прилоша", спомня си Брадли. "От негодувание онемях. Зрелището бе толкова ужасно, че бяхме потресени и шокирани."

"По-късно накарахме жители на Ваймар да посетят "забележителностите" на още-по-големия концлагер "Бухенвалд", разположен северно от града", допълва Патън.

Нито американско-британските, нито съветските войски получават заповеди да превземат лагерите на смъртта или да попречат на "маршовете на смъртта" - евакуацията пеша на затворници на територията на Райха. Освобождават ги по пътя си, докато решават други оперативни задачи. "Аушвиц" е освободен в хода на Висло-Одерската операция. Частите на Първи украински фронт заемат на 19 януари най-близкия до лагера голям град - Краков. Шест дни преди това от лагерния комплекс "Аушвиц-Биркенау" на запад потегля колона от 66 000 останали живи и способни да се движат затворници.

Евакуират не само затворниците, но и 514 843 броя дрехи, останали от ликвидираните хора. Нареден е демонтаж и на крематориумите, за да може на новото място да продължи унищожаването на евреите. Но времето не стига и крематориумите трябва да бъдат взривени. Последният е взривен на 22 януари - пет дни преди пристигането на съветските войски. В "Биркенау" последните 600 затворници са убити часове преди появата на съветския авангард. Вече няма къде да бъдат изгаряни труповете.

Според сътрудника на Централния архив на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) Владимир Макаров (именно в този архив се съхраняват документите за "Аушвиц") в момента на освобождаването в лагера са останали близо 3000 души.

Тези хора са имали късмета да дочакат влизането на Червената армия в нацисткия концлагер. Снимка Уикипедия

За разлика от американските генерали командващият фронта маршал Конев не смята за необходимо да посети лагера, защото се опасява за нервите си:

"На втория ден след освобождаването на този страшен лагер, станал днес символ на фашисткото варварство в целия свят, се оказах сравнително недалеч от него. Първите сведения за това какво е представлявал този лагер вече ми бяха докладвани. Но да видя лагера на смъртта със собствените си очи не само че не поисках, а просто умишлено си забраних. Бойните действия бяха в разгара си и ръководенето им изискваше такова напрежение, че не се считах в правото си да хабя за собствените ми преживявания душевни сили и време. Там, на войната, аз не принадлежах на себе си."

За случващото се в лагера след освобождаването разказва чрез думите на бившата затворничка Татяна Наниева авторът на книгата "Аушвиц. Нацистите и окончателното решение на еврейския въпрос" британският историк Лорънс Рийс:

Пленена от германците през 1942 година, когато болницата, където тя работи като медсестра, попада в обкръжение, тя преживява две години и половина в лагер и през цялото това време е принудена да наблюдава как нейните другарки по нещастие - съветските затворнички, са подлагани на насилие от страна на немците. По-късно, през януари 1945 година, тя чува как към лагера приближават войниците от Червената армия - "надъхани", пеещи патриотични песни и високо вдигнали глави.

"Обзеха ни радост и ликуване. Вярвахме, че до победата остава съвсем малко и че всеки момент отново ще започне нормалният живот. Много тъгувах за родината, за семейството."

И тук, в мига на освобождаването, когато тя е изпълнена с радост, към нея приближават двама червеноармейци. Единият от тях е пиян и извиква: "Е, как сте, добре ли се забавлявахте тук? Курви!"

Татяна усеща, че светът й се срива, а военният се поклаща и се опитва да извади пистолета си. Тя бяга и успява да се скрие, докато авангардът на армията, освободил лагера, изтрезнее. Но независимо дали войниците са били пияни или трезви, обвинението срещу Татяна остава пределно ясно - "предателство срещу родината". За своето "престъпление" - за това, че позволява на немците да я пленят, Татяна е осъдена на шест години лагер и пожизнено изселване в Сибир."

Ето още един разказ. - за една жена, която сама излиза от лагера, като се възползва от отсъствието на охрана:

"Хелена Цитронова и сестра й през целия месец май 1945 г. скитат по пренаселените пътища на наскоро освободената Германия, като се смесват с германски бежанци, тръгнали на Запад. Те спят в бараки или разрушени от бомбардировките здания, като се сдобиват с храна там, където могат. Минава известно време и те се натъкват на войници от Червената армия. Но към Хелена и сестра й тези мъже се държат не като освободители, а като завоеватели. Има случаи съветски войници да търсят места, които бежанци използват за нощувка.

"Те бяха пияни, ужасно пияни", спомня си Хелена. "Държаха се като диви животни."

Войниците нахлуват във временните убежища, "избират симпатични момичета и ги изнасилват." Когато се случва нещо подобно, Хелена се крие под тялото на сестра си, като се надява, че щом видят сестра й - десет години по-голяма от самата нея и която често е вземана за нейна майка, войниците ще идат да търсят другаде. Номерът минава. Но тя чува всичко, което червеноармейците правят с другите жени.

"Чувах викове - жените викаха, докато имаха сили, но, в края на краищата, млъкваха. Случваше се да ги изнасилват до самата им смърт. Или ги душеха. Аз се обръщах настрани, защото не исках да виждам това, защото не можех с нищо да им помогна. Страхувах се, че ще изнасилят и мен, и сестра ми. Това бяха животни, а не хора. Където и да се криехме, те намираха нашите скривалища и изнасилваха моите приятелки. Те такива неща вършеха с жените... Буквално до последно не можехме да повярваме, че все пак ще оцелеем. Мислехме си - ако не сме загинали от ръцете на немците, със сигурност ще загинем от ръцете на руснаците."

Когато преди почти десет години цитирах все още непреведената на руски книга на Антъни Бийвър "Падането на Берлин", върху мен се нахвърлиха с обвинения в мръсна клевета срещу съветския воин-освободител. Когато книгата излезе на руски, се нахвърлиха и върху самия Бийвър.

Книгата на Лорънс Рийс бе преведена и излезе миналата година, но нещо не виждам да се нахвърлят върху нея. На никого не му пука.

Ето това е приказката за "кощунството", "оскърблението" и "изопачаването". Така че може и да не е зле, че нито Обама, нито Путин ще отидат в "Аушвиц". Те нямат какво да правят там.

--------------------------------------

* Авторът е руски журналист, кореспондент във Вашингтон на радио "Свобода". Препечатваме коментара му от сайта "Грани". Заглавието е на Клуб Z.