Управленските програми са скучен жанр. Подобни документи са от особена важност, но за жалост не предизвикват тази така нужна обществена дискусия. Коментари на анализатори и наблюдатели също не изобилстват. Темата не предизвиква сериозен интерес. Именно това позволява и на управляващите бързо да забравят за приетите текстове, а отчет за изпълнението им така и не дочакваме.  А липсата на граждански и политически натиск за изпълнението на програмата я превръща в един от многото документи, събиращи прах по рафтовете на българската администрация. 

Но дали тази управленска програма ще се окаже по-различна от предишните? 

Първото условие за успешно прилагане на мерките в документа е да се гарантира нормална обществена среда. Пресен ни е примерът на кабинетът „Орешарски“, който на втората седмица от своето управление предизвика граждански протести, заради които правителството премина от режим на управление в режим на оцеляване. От този момент нататък каквато и да е програмата е без никакво значение. 

Второ условие е подкрепата в парламента за изпълнението на програмните текстове. Впечатление прави, че въпреки различията в обещанията между партиите, които подкрепят кабинета, се стигна до общ програмен документ. И то сравнително бързо, без особени противоречия и с демонстрация на пълен консенсус. Остава надеждата ни, че на текстовете е хвърлен поне бърз поглед от партийните ръководства, а не са подходили към документа надменно. 

Целите и мерките, заложени в програмата като цяло са добри. Посочени са част от проблемите и са дадени определени мерки за справянето с тях. Някъде по-детайлно, на други места повърхностно. На места програмата звучи по-скоро пожелателно. Но добрите намерения не раждат задължително добро управление, ако мерките не се превърнат в действие. Големият въпрос  остава, а именно дали управлението ще върви по този програмен документ. 

На пръв поглед бързо можем да дадем категорична оценка, че програмата няма да се изпълнява. Никой досега не е превръщал подобен документ във фундамент на управлението си. Освен това управленската конфигурация е толкова сложна, че изпълнението на каквито и да било общи действия ще бъде непрекъснато парирано от недоволството на някой. А целите, заложени в програмата, една по една ще стават жертва на крехките коалиционни баланси.  

От една страна това е така. Но от друга, поради сложния характер на това управление, именно програмата може да се окаже спойката между отделните партии, подкрепящи кабинета. Донякъде трябва и да се надяваме на това. Управленският документ може да бъде онзи инструмент за натиск, който да се ползва умело от по-малките коалиционни партньори да принуждават мандатоносителя да действа по-решително в определена посока. Управленската програма може да се окаже и онази спирачка за всякакви безумни идеи, хрумнали на някой представител на изпълнителната власт. 

В програмата обаче смелите и радикални реформи липсват. В по-голямата си част мерките предвиждат да се отделят повече пари за постигането на определени цели, а не толкова да се повишава ефективността на единица публичен разход. Нуждата от огромни съкращения в редица сектори се спестява. И въпреки детайлните мерки в редица сектори ще трябва със сериозен интерес да наблюдаваме и предстоящите (надяваме се) стратегии и законодателни инициативи на отделните ресорни министри. 

Въпреки това определени реформи в програмата са налице. В документа се виждат положителни сигнали в правосъдието, свързани със статута на главния прокурор и контролирането на дейността на председателите на ВКС и ВАС. Акцентът върху високотехнологичния сектор в икономиката е стъпка в правилната посока. Мерките в здравеопазването също изглеждат амбициозни. Преминаването към електронни обществени поръчки и електронно управление би било много добра новина. Недостатъчно внимание и ресурс обаче се отделя на демографската тема. Проблем, който е особено важен, а може би дори най-важният. Лъха твърде голям оптимизъм относно приходите от акцизи и овладяването на контрабандата. Други проблеми като българското село пък остават за доизясняване с евентуално приемане на специална стратегия. 

Нека не забравяме обаче, че до този момент всичко това е на хартия. За изпълнението на заложените мерки и провеждането на реформи трябват компетентни и смели действия и то скоро. Много скоро. Азбучна истина е, че реформи се правят в първата година от управлението. Докато все още има обществена енергия, подкрепа, ентусиазъм и никой още не се замисля как ще се явява на следващите избори. 

Именно тук обаче идва най-голямото предизвикателство за управляващото мнозинство. Проблемите са няколко. На първо място, реформите трябва да се прокарат през настоящата година, а в тазгодишния бюджет силното реформаторско начало липсва. На второ място, поради сложната управленска конфигурация, реалният хоризонт на това правителство е неясен. И третият, може би най-сериозен проблем пред реформите са предстоящите местни избори. Реформите често са свързани с непопулярни мерки и действия, които засягат понякога всички нас и почти винаги интересите на цели професионални групи. Евентуалното социално напрежение, което могат да създадат определени реформи може да бъде препъни камъкът пред осъществяването им. Никоя партия и най-вече ГЕРБ не иска да губи подкрепа в месеците преди изборите за местна власт и под страх от социално напрежение да спират определени промени (справка БДЖ). Това е истинската опасност за обещаните реформи. 

Димитър Ганев е политолог в "Галъп Интернешънъл". Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.