Нощта е студена, пътят е дълъг, а ужасът дебне зад всеки завой – пригответе се за майсторския роман на Кристофър Голдън „Път от кости“, препоръчан от самия Стивън Кинг.

Американският бестселър, надигащ духовете от реалната история на Колимската магистрала, излезе на български с логото на „Кръг“ в превода на Мариана Христова и със корица от Стоян Атанасов (Kontur Creative).

Феликс Тигланд е телевизионен продуцент на документални риалитита, който цял живот чака своя голям удар. Когато научава призрачната история, витаеща около строежа на Колимската магистрала – 2000-километров път, разсичащ Сибир – вижда огромен потенциал. Заедно със своя добър приятел и оператор Прентис поема към регион, където средните минимални температури са - 40 градуса, а жителите нямат нищо общо със зрителите на американски тв формати...

„Смесица от хорър и трилър, която ще ужаси дори преситени в жанра читатели“ – пише в рецензия за романа в „Буклист“, а „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“ добавя: „Голдън проследява сърцето на терора... Шамани и духове, немъртви и диваци, създанията на Колимската магистрала и невъобразимият ужас на историята ѝ гарантира приковаващо четене“.

Но никой не може да каже повече от Краля на ужаса Стивън Кинг, който заявява за „Път от кости“:

„Напрегнат роман, който ще ви отведе на място, където никога не сте били, и на пътуване, което ще ви ужаси. Влюбих се в тази книга”.

Представяме ви откъс:

На бензиностанцията нямаше табела, но тя и не бе нужна на никого, който минаваше оттук. Три ръждясали помпи бяха наредени до телена ограда, зад която се издигаха четири масивни резервоара с бензин. На друго място тези резервоари щяха да се намират под земя­та, но собственикът на тази остаряла бензи­ностанция на края на света беше решил да не ги заравя под замръзналата почва.

Намръщен, Тиг спря до помпата и погледна към четвъртитата малка сграда, която няко­га сигурно е била офисът на касиера. Приличаше повече на бомбоубежище, цял век след войната, за която го бяха построили. Някой беше нари­сувал със спрей няколко кирилски букви, които накараха Тиг да премисли предположението си, че бензиностанцията няма име. Може би пи­шеше „бензиностанция“ или „само в брой“, или „биологическа опасност“. Можеше да е какво ли не, но за някого бе означавало нещо.

Тиг паркира. Двигателят зацъка и забоботи. Прентис приличаше на заспал, но хъркането на този човек наподобяваше побесняло гризли в гърлото му, а точно сега изглеждаше прекале­но спокоен. Правеше се на заспал.

– Престани с глупостите – каза Тиг. – Оти­ди и вземи водача. И виж дали трябва сами да си напълним бензин.

Прентис отвори очи и направи жална физи­ономия.

– Там навън е ужасно студено.

– Аз трябва да внимавам да не угасне двига­телят. А и двамата знаем, че трябва да се из­пикаеш. Винаги трябва да се изпикаеш.

Прентис въздъхна тежко и отвори врата­та си. Студът нахлу в джипа, внезапен и бру­тален.

– Знаеш, че не обичам непознати хора, Тиг. Затова ти си режисьорът, а аз човекът зад камерата. Ти и без това искаше да застана на волана, така че сядам. Ти можеш да поемеш сре­щите с хората.

Без да чака отговор, Прентис слезе от джипа и затвори вратата след себе си. Тръгна напред и заобиколи пред двата фара. Леденият въздух оформи силуета му в странна светлина. Беше заговорил с типичния си навъсен хумор, но Тиг знаеше, че е сериозен. Имаше някои хватки да си добър приятел, главните сред които бяха лоялността, общата философия и жертвого­товността, но Тиг беше разбрал, че най-ценна­та черта у един приятел е да знае кога да гово­ри и кога да мълчи. Често се проваляше в това отношение, но се опитваше да се научи, и това все пак беше нещо. 

Тиг подаде малко газ на двигателя, чу го как изрева, слезе и остави Прентис да се покатери тежко зад волана.

Приятелят му се усмихна шеговито.

– Ако имат снаксове, вземи нещо.

Тиг гръмко се разсмя.

– Погледни това място! Сякаш апокалипси­сът на зомбитата е дошъл и отминал. Съмня­вам се, че имат от твоите любими люти чий­тоси.

– Ще се радвам, ако имат нещо, което поне да прилича на тях. На харизан кон зъбите не се гледат.

Тиг хукна към бункера и погледна намръщено към графитите със спрей. Единственият про­зорец беше потъмнял от, както изглеждаше, десетилетна мръсотия. Някой беше надраскал с пръст думата „ОТВОРЕНО“ на английски и Тиг се запита дали не са го направили заради него.

Мина през вратата и влезе в облак парлив цигарен пушек. Повечето крушки на тавана бяха изгорели, но на светлината на четири­те, които работеха, успя да види двама души в минаващата за стая квадратна кутийка. На­бита жена с вълнен панталон и дебел лекьосан пуловер се беше отпусната на стол с дамаска от червен плюш и галеше лъскавата козина на руски шпаньол. Животното насочи нос в посо­ка на Тиг и погледна настрана, елегантно и ви­сокомерно като принц, прогонен от двореца си и заточен да живее сред простолюдието.

Же­ната погледна към Тиг, вдигна вежда, дръпна от вонящата си турска цигара и се обърна към човека до себе си.

– Това сигурно е твоят американец – каза тя на калпавия си английски и се подсмихна, сякаш като говореше езика на Тиг, изразяваше презрението си, сякаш знаеше, че той не може да ù отвърне със същото, и искаше да му го на­помни. Права беше.

Мъжът, към когото се беше обърнала, се­деше на столче зад малък тезгях, превит под тежестта на касов регистър. На рафт зад него бяха наредени цял куп пликчета с чипс и други снаксове, но спокойно можеше да са със сушена риба или начос – Тиг нямаше откъде да разбере. Наблизо не се виждаше нито едно пликче чий­тос. На най-долния рафт бяха наредени кутии кока-кола. Прентис щеше да се зарадва.

– Закъснявате, господин Тигланд – каза мъ­жът зад тезгяха.

– Това е още една причина да ми трябва во­дач. Предполагам, че вие сте Каскил?

Водачът наклони глава, сякаш се покланяше, смъкна се от столчето и излезе иззад тезгяха. Тиг си беше общувал с него по имейл и веднъж по зуум, но сега, когато го видя на живо, той му се стори толкова не намясто тук, че беше чак дразнещо. Дебелите ботуши от кожа на севе­рен елен на Каскил бяха стари и изтъркани, оче­видно многогодишни, но тежкият му пуловер беше чист, нов и яркочервен. И панталонът му изглеждаше нов, а когато посегна към палтото и дългия си черен шал, те също изглеждаха не само чисто нови, но и изискани. На магистрала­та „Колима“ нямаше нито бутици, нито уни­версални магазини, но Каскил се обличаше като човек с пари и вкус. Висок и строен, той беше подстригал косата и мустаците си така, че приличаше на холивудски актьор от 1940-те… или поне щеше да прилича, ако не беше черният паяк, татуиран на врата му. Главата сочеше надолу. Тиг знаеше, че татуировката означава нещо – може би нещо престъпно или дори свър­зано със затвора.

Каскил забеляза накъде гледа.

– Въпроси ли имате?

– Ще имам много въпроси, но не и този, за който си мислите.

Водачът кимна.

– Ще се разбираме много добре – каза и посо­чи към вратата. – Сигурно ви трябва бензин.

– И тоалетната – допълни Тиг. – И нещо за хапване за моя оператор.

Каскил даде инструкции на едрата жена на език, който не беше руски – якутски, предпо­ложи Тиг, – взе турската цигара от пръстите ù и я сложи между устните си. Дръпна дълбоко, върна цигарата на жената, а тя стана, целуна го по бузата и отиде да вземе снаксове иззад тезгяха.

Тиг примигна учуден.

Каскил се усмихна.

– Баба ми. – Закопча си палтото, уви шала около врата си и покри паяка. – Хайде. Аз ще ви сипя бензин и ще ви покажа как да намерите тоалетната. А после ще ви заведа до най-сту­деното място на земята.