Навлизаме в последния етап от обсъжданията на законопроекта за училищното и предучилищното образование, който вече мина в парламента на първо четене. Междувременно дискусиите около съдържанието на закона се разгорещават, като промените, които се правят и ще продължат да се правят до последния момент (ако законът бъде приет) не винаги ще бъдат за добро.  Някой, както политически опоненти на ГЕРБ, така и неправителствени организации настояват закона да бъде приет само след изготвянето на предвидените в него 18 стандарта. Изготвянето на тези стандарти, струва ми се, трудно може да стане за по-малко от 6 месеца, включвайки и публичните обсъждания. Този срок е дори оптимистичен. От друга страна Европейската комисия от години ни препоръчва да приемем нов образователен закон.

Едно от основните противоречия е свързано с финансирането на частните училища. В момента в законопроекта няма достатъчно гаранции, че финансирането на частните училища няма да се използва за увеличение на печалбите. От икономическа гледна точка, ако държавното финансиране доведе до намаляване на таксите, това би позволило достъп на малко повече деца до обучение в частни училища. Желаещите и можещите да заплатят 3500 лева на година за обучение в частно училище не са много повече от желаещите и можещите да заплатят 5000 лева. Българските частни училища в момента са училища на богатите.

Държавното финансиране варира между 1316 лв. за силно урбанизираните общини от първа група до 1629 лева за общините с най-ниска степен на урбанизация, разположени дълбоко в селските и планинските райони. Частните училища са основно в големите градове, т.е. за тях би се отнасял най-ниският стандарт от 1316 лева. Намаление от 1300 лева (ако приемем хипотетично, че финансирането на частните училище беше факт през тази година) не е кой знае какво на фона на 4 до 6 пъти по-високи такси в частните училища. Освен това е трудно да се очаква, че цялото финансиране от държавата ще отиде за намаление на таксите. Законът забранява да се начисляват такси за основната учебна дейност, финансирана по единен стандарт. Но родителите, които са готови през тази година да платят определена сума, за да учат децата им в дадено училище, ще са готови да я платят и догодина. Таксите могат лесно да се начислят за допълнителни услуги, извънкласни дейности и т. н.

Да приемем, че частните училища, регистрирани като търговски дружества, се държат стриктно като търговски дружества, максимизиращи печалбата. Тогава целият въпрос е дали ще им бъде изгодно с леко намаление на таксите да привлекат повече деца или да начислят същите такси, привличайки същия или малко по-голям брой родители, евентуално срещу някакви  допълнителни услуги.

Най-добрата възможност да се гарантира, че средствата, отпуснати от държавния бюджет няма да се използват за увеличение на печалбата е, да се въведе изискването да бъдат финансирани само училища, които не са търговски дружества. Това могат да бъдат различни организации, регистрирани например по Закона за юридическите лица с нестопанска цел, вероизповедания или читалища.

В анализите на Европейската комисия на образованието в Европа се използват две различни понятия за частните училища – едните са независими, а другите са субсидирани или зависими от държавата. За зависими от държавата се считат тези, които получават повече от половината си финансиране от държавна субсидия. При нивата на таксите в българските частни училища те няма как да станат зависими от държавата. Най-много субсидирани от държавата с повече от 50% от бюджета им училища има в Белгия и във френската, но особено във фламандската част, където те са повече от 60% от всички училища. Много субсидирани от държавата частни училища има и във Франция, Великобритания и Испания.

В независими частни училища в страните от ЕС учат само около 3% от учениците.  Най-много са те в Португалия, където в независими училища учат около 13% от учениците. Съседна Гърция също има около 6% такива ученици – значително повече от средния процент за ЕС. В България в момента частните училища са от този тип, а процентът ученици, който се обучава в тях е малко над 1% (около 6500 деца от общо 600 хиляди).

Как в България могат да се появят частни училища, които се издържат предимно от държавата? Очевидно от държавната субсидия при сегашните нива, а и при доста по-високи нива на финансиране, едва ли могат да се извлекат печалби, които да правят този бизнес изгоден, дори в най-големите училища в градовете. За училища с размер до 200-300 ученици, а често с много по-малко, каквито имаме в малките градове и по селата, въпросът за реализиране на икономии (създаване на доходоносен бизнес) изобщо не стои. Но могат да се появят групи от родители, които с малко допълнителна помощ от общината биха могли например да запазят местното си училище, регистрирайки го като нестопанска организация. Подобни инициативи могат да повишат ангажираността на родителите с образованието, да доведат поне тук-таме до сплотяване на иначе разпадащи се местни общности. Каква по-добра кауза от образованието?

Вносителите на законопроекта и неговите поддръжници изтъкват като основен аргумент за финансирането на частните училища фискалната справедливост. Всички са данъкоплатци, казват те и имат право да получат обратно парите си за образование. Този аргумент е странен. Преразпределителната функция е основна за държавата. В съвременната държава има много сектори (всъщност почти всички сектори са такива), в които ползите са само за част от населението, а данъците се плащат от всички, които подлежат на данъчно облагане. Ако вземем съвсем близък пример, при нас семейните помощи за деца се получават само от семейства, които имат под определен доход – нещо, което се практикува и в други страни. Частните училища също в някои страни се финансират частично или съвсем символично, а в други не се финансират. В някои европейски страни дори в здравноосигурителните системи богатите биват препращани принудително към частни схеми за финансиране, за да не се възползват от солидарната система в размер, който надхвърля приноса им. Ако обсъждаме въпроса за справедливостта, трябва да си поставим и следната икономическа задача. Отчитайки данъчните ставки в страните, в които се финансират независими частни училища, колко е чистият принос към бюджета на типичния родител, чието дете учи в такова училище? Не съм направил още сметката, но ще ви кажа каква е хипотезата ми – нетният принос към бюджета на типичният родител, чието дете учи в частно училище с допълнителни такси например във Франция остава много по-голям, когато отчетем образователната субсидия. 

Европейският съюз средно отделя около 5% от своя БВП за образование. Това съответства на около 1 милиард лева повече. Ако българското образование имаше около 1 милиард лева повече, нещата, които можеше да се постигнат щяха да бъдат много повече. От години слушаме изтърканата мантра за това колко важно било да се оптимизират разходите, по-важно било не колко са парите, а как се харчат. Как се харчат парите не е маловажно, но в България парите за образование са малко. Системата беше оптимизирана с въвеждането на делегирани бюджети и закриването за няколко години между 2006 г. и 2009 г. на над 700 училища. При нас в образованието вече няма кой знае какво да се оптимизира освен, ако някой не иска да намалява заплатите на учителите. В ЕС само Румъния и то след началото на икономическата криза, отделя по-малък дял от БВП за образование. Интересно е че като дял от публичния бюджет разходите на България за образование са сравними със средно европейските, което показва, че проблемът не е толкова в относителното приоритезиране при подготовка на държавния бюджет, а в по принцип ниските публични разходи в България. През следващите години не се очакват никакви сериозни промени във финансирането на образованието.

Така че нека да прогнозирам – при сегашните нива на публични разходи образованието в България никога няма да стане инвестиционен приоритет, само ще си го обещаваме и политиците ще говорят общи приказки още 1, 2, 3 десетилетия. За да се доближим до средноевропейските нива на финансиране в момента са необходими още 1 милиард лева на година. Представяте ли си как биха изглеждали публичните училища с още 1 милиард на година? А парите има за какво да се дадат. Можем да инвестираме в едносменния режим и целодневната организация на обучението в училищата след 4-ти клас, които ще помогнат и на деца, и на родители. Така в големите градове ще отпадне нуждата от частни занимални, за учениците със затруднения ще може да се организират много повече възможности за наваксване, за тези със специални интереси – много повече възможности да ги развиват, при това навсякъде.  Можем да изравним заплатите на учителите със средните за публичния сектор (още по около 100 лева средно на учител). Можем да финансираме транспорта за учениците след 16 години, защото липсата на средства е една от глупавите причини за отпадане от училище, а и ученически общежития вече почти не останаха. Можем да закупим ново оборудване и софтуер за много повече училища. Можем да увеличим финансирането по единен стандарт на ученик особено за малките селски училища, които едва оцеляват. Мисля, че вече надхвърлихме 1 милиард, а списъкът може да бъде продължен, затова ще обобщя. Можем да имаме много по-добро публично образование, но нямаме, защото не искаме да платим цената.

Друг ключов въпрос в новия законопроект за училищното образование е увеличаването на възможностите за ранно профилиране на децата чрез прием в математически или езикови гимназии. Това ще създаде големи проблеми за обикновените училища, които бездруго остават с все по-малко ученици. Техните директори са притеснени за бъдещето на училищата си.

Приемането на деца с някаква форма на състезателна проверка на знанията преди 15-16 годишна възраст е вредно за психиката на участващите деца и за образователната система като цяло. Първо, изборът им все още няма как да бъде зрял, второ на всеки приет в математическа или езикова гимназия има десетина кандидатствали и неприети, за които това е сериозна травма и етикет. Сякаш те са деца, които нямат талант, което не е вярно.

Освен в някои от бившите социалистически страни ранната селекция на децата в Европа е силно представена по традиция в Австрия и Германия. Училищните образователни системи на тези две иначе много развити страни не се представят много добре в международните изследвания на постиженията на учениците, включително по отношение на дела на най-добрите ученици. Същото важи и за способността им да интегрират в образованието децата от малцинствата (основно от големите и нарастващи имигрантски малцинства).   

В много от бившите социалистически страни пък текат усилени дебати за премахването на системата за ранна селекция. Това вече е направено с реформи в Полша, като случайно или не, след тези реформи резултатите на полските ученици в международното изследване PISA рязко се подобряват и по отношение на математическата и научната, и по отношение на езиковата компетентност. Дебатите са подкрепени от голям интерес от страна на изследователите на образованието, които правят усилия да разберат какви са резултатите от ранното профилиране чрез изпити.

Едно чешко изследване прави любопитната констатация, че въпреки потвържденията от страна на експертите, че ранният прием на децата в Централна Европа чрез изпити в различни училища има негативен ефект, все повече родители искат децата им да учат в подобни профилирани гимназии. Разбира се, самите тези гимназии се различават помежду си с трудността на изпитите или резултатите, които се изискват, за да попаднеш в тях. Това води до съвършения подбор, при който всяко дете попада само в компанията на други с подобни на неговите постижения към момента на изпита. Ситуацията в България е абсолютно същата. Поне пет- шест пъти повече родители от тези, чиито деца реално ще попаднат в профилирана гимназия харесват този модел, защото се надяват погрешно, че и техните деца ще бъдат сред избраните.  Друга част от населението мисли, че това е много хубава традиция просто защото не познава други и защото чете в медиите само за състезания и олимпиади.

По принцип подкрепях финансирането на частни училища, но училищата, които си представям не приличат на сегашните ни частни училища. Както вече споменах, представях си например родителски общности, които спасяват местното си училище с държавната субсидия и малко помощ от общината. Но финансирането на частни училища, които работят с цел печалба в комбинация с нарастващ елитизъм и подбор на децата по способности в ранна възраст не е добра идея. В днешна България нямаме дефицит от хора, които искат да уредят живота си в закътан оазис и да не се интересуват какво става наоколо (макар че реално малцина ще успеят да го направят). Но имаме силен дефицит на общностен дух и солидарност. Така, че моята представа може и да се окаже наивна.     

Боян Захариев е програмен директор в "Отворено общество". Текстът му е написан специално за Клуб Z. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.