Прочетете тази статия. Авторът ѝ, Пламен Юруков, излага в резюме тезата на двама имени критици на европейската политика на финансов остеритет – Нобеловите лауреати за икономика Пол Кругман и Джоузеф Стиглиц. Накратко тя е, че остеритетът налаган в Еврозоната от Германия е провал. Той води икономиките на „лекуваните“ с него страни от рецесия към депресия, обрича ги на вечна бедност и задлъжнялост и потъпква демокрациите им. Вместо него те препоръчват опрощаване на дълговете или облекчаване на тяхната тежест, съчетано с икономическо стимулиране. Постоянно привежданите примери за успех на такива политики са „Новият договор“, който възстановява САЩ след Голямата депресия (1929 –1934 г.) и опростените дългове на Германия след Втората световна война.

Това е убедително звучаща теория. Тя също е душевно и умствено обезболяваща – защото предлага наглед лесно решение за упорит проблем. С нея е трудно да се спори – особено в страна като България, където фалшивият аргумент на авторитета действа безотказно. Българските медии имат порочната склонност да отказват себе си и аудиторията си от критично мислене, цитирайки титли и чуждоезични източници. Като например „Ню Йорк Таймс“, където Кругман поддържа блог. Няма нужда да се съмняваш и да доказваш. Достатъчно е да слушаш какво казват „по-умните хора“.

Осмелявам се да се усъмня, че цитираната кейнсианска теория би проработила на практика в кризата на еврото. Според мене тя игнорира един ключов фактор  – международните финансови пазари. Пренебрегва и обстоятелството, че САЩ и Япония, които успешно прилагат антикризисни политики обратни на европейския остериритет, са пълни господари на своите национални валути, докато еврото е споделена валута на 19 държави с твърде различни икономики и доскоро с драстични разлики между макроикономическите им показатели. Тук дестабилизацията на един един дестабилизира всички. При това Европа в началото на кризата нямаше инструмент за финансови трансфери, с които да омекотява шоковете изпитвани от по-слабите ѝ икономики. Донякъде такава роля играе Европейският механизъм за стабилност, но той все още не е бюджет (или както еврократите го наричат "фискален капацитет") на Еврозоната. 

От досегашния опит в кризата на еврото е ясно, че при първия признак за отхлабване на остеритета пазарите ще се усъмнят в надеждността на европейската финансова регулация и ще атакуват дълговете на финансово по-лабилните страни, преди всичко на Италия (дълг/БВП=134%).

Какво ще правят тогава банките, които държат техен дълг? Какво ще правят правителствата, които трябва да рефинансират тези банки за сметка на бюджетите си? Фондът за преструктуриране на банки в банковия съюз тепърва ще се натрупва. Ако се наложи да се намеси, особено за третата по големина икономика в ЕС, той също ще трябва да търси заем от финансовите пазари.

Какво се случва със спредовете по дълговете на тези правителства, оттам – с бюджетните им показатели? И какво става в крайна сметка с еврото? Толкова бързо ли забравихме „екзистенциалната опасност“ от 2010-2013 г.?

Политически прецедент за компромис с една страна с програма, веднага ще произведе опашка от още няколко подобни, които с право ще настояват за същите отстъпки. Ако си отстъпил на Гърция, не можеш да откажеш на Ирландия, Португалия, Кипър, Испания, че и на Италия, и на Франция. Такъв компромис може да блокира Европа политически. Какво става тогава с доверието към еврото, което беше върнато с толкова усилия и лишения?

Искам да припомня какво каза Никола Саркози на една от най-драматичните извънредни срещи на върха за еврото през 2011 година: Става дума за основата на мира в Европа. Икономическият и валутен съюз е носещата конструкция на Европейския съюз. Пропука ли се тя, сбогом ЕС (поне такъв, какъвто е сега). Виждате ли отговорен политик, който би поел такъв риск?

Да, остеритетът защитава кредиторите. Това може да се струва лошо на онези, за които кредитор е равно на „изедник“. Както беше за Жан Виденов. Толкова ли трудно се вижда, че банките не са митични чудовища, а са институциите, където са нашите пари? Включително и тези на най-лютите критици на т. нар. финансова индустрия. Кредиторите на Гърция преди 2012 година бяха предимно частни банки, където са спестяванията на стотици милиони европейци и чиито загуби от обезценилите се облигации в портфейлите им бяха рефинансирани с данъците на тези европейци.

След сделката от 2012 година кредиторите на Гърция пак са основно стотици милиони европейци, защото 62 на сто от дълга на тази страна сега държат правителствата от Еврозоната. Те съвсем легитимно очакват Европа да защитава интересите на техните данъкоплатци.

Примерът с опрощаването на дълговете на Германия след Втората световна война днес не работи, защото живеем 70 години по-късно. Тогава не е имало глобална икономика и световни финансови пазари като днешните. Ако те днес видят в неплащането или в отписването на държавен дълг "кредитно събитие", кой ще отговаря за последиците? „Ню Йорк Таймс“? Кругман? Стиглиц? Обама?

Опазил ме Бог да споря с нобелисти, но не съм прочел от тях отговор на въпроса:защо все пак остеритетът проработи в Ирландия? (4,6% растеж м.г.) Защо той започва да дава положителни резултати дори в Гърция (прогнозиран растеж от2,5% тази година и 3,5% през следващата).

Най-сетне, защо е това примиране пред гръцкото обедняване, след като българската и румънската бедност са далече по-дълбоки и по-тихи? Някой пита ли българи или естонци как издаяниха своите валутни бордове? Как оправиха дълговите си съотношения към БВП подобни на днешните в Еврозоната? Това беше просто част от икономическите критерии за членство в ЕС.

Днешното гръцко правителство търси „царски път“ извън кризата. Както алекснадрийският цар Птолемей I търсел „царски път в геометрията“. А нейният баща Евклид му отговорил: „О, велики царю, в геометрията царски път няма“.

И две думи за остеритета и демокрацията. Тук става дума за фундаментален проблем на ЕС, който особено ярко се отрази в кризата на еврото. Въпросът е: Може ли да има демокрация на наднационално ниво? Доколко имаш суверенитет, ако не си пълен господар на валутата си? Доколко си демократичен, ако бюджетните ти решения вземат лица, за които твоят избирател не е гласувал?

Отговорите са два. Единият е на евроскептиците и еврофобите - ЕС убива демокрацията, да убием него, за да я спасим. Другият е на проевропейците - на ЕС не достига демократична легитимност, затова трябва да я създадем с повече пряка представителност на неговите институции. Това обаче изисква промени в договора от Лисабон или нов договор - нещо, от което всички в днешна Европа се страхуват и тук наистина липсва на лидерство.

От българска гледна точка, да "убием" ЕС, означава да убием единствената надежда България "да се оправи". В негово отстъствие алтернативата е Евразийският съюз и неговият наместник у нас по прякор "Кой". Липсата на ЕС би премахнала единствената му ръчна спирачка.