Връща ли се Симеон Сакскобургготски в политиката? Този въпрос отново е актуален от днес, след като до медиите бяха изпратени покани за пресконференция „по повод инициирана подписка в подкрепа на българския цар Симеон II”.

В документа се настоява за обществена дискусия и обективно разглеждане на фактите от миналото и възможностите за бъдещ принос на цар Симеон II за развитието на съвременна България, пише в поканата, подписана от името на Инициативния комитет от бившия жълт депутат и председател на вътрешната комисия Минчо Спасов.

Сред подкрепилите "българския цар Симеон II" над 100 политици, експерти, общественици, спортисти и др. са Станимир Илчев - бивш народен представител и евродепутат, проф. Андрей Пантев - историк, акад. Георги Марков - историк, Людмил Станчев - историк, Мехмед Дикме - бивш министър на земеделието, Аспарух Панов – бивш народен представител, председател на клуб „Либерално общество", художничката Елица Лингорски, съпруга на бившия зам.-министър на финансите Илия Лингорски, и др.

Ето и пълният текст на обръщението:

Скоро ще се навършат 20 години от зараждането в българското общество на идеята към Цар Симеон II да се отправи настоятелен призив за завръщането му в България.

„Официалната покана“ тогава бе подписана от 101 интелектуалци, между които имаше хора с различна политическа ориентация. Тяхното решение отразяваше неимоверно широка палитра от нагласи и очаквания - от подчертано практични до идеалистично мотивирани.

Симеон II се върна преди всичко под натиска на нарастващите обществени очаквания за положителни промени в обществения, политическия и икономическия живот. По- прозорливите си даваха сметка, без значение дали огласяваха това или изчакваха мълчаливо, че той може да отвори и пътя към нов международен статут на страната- членството в НАТО и ЕС. Имаше, разбира се, място и за илюзии в някои социални групи, за себични калкулации всред някои политици, за необективни институционални планове. Но никога не е имало по-голямо съответствие между доминиращите българското общество проевропейски нагласи и профила на една личност.

Тази личност беше Цар Симеон II.

Симеон II не скочи в опасните води на конюнктурата. Той отрезви най-разпалените привърженици на монархизма. Протегна ръка и на личности, които не очакваха това, нагърби се с изпълнителната власт, състави достатъчно пъстър кабинет и така подсказа значението на не харесваната в България, но понякога неизбежна и твърде често спасителна коалиционна формула. Днес огромен процент от българите приемат коалиционното управление за полезно в конкретни ситуации.

Ретроградни кръгове не простиха на Симеон II, че през периода 2001-2005 г. в управлението на страната остана най-малък брой служители и сътрудници на бившата ДС, и че България бе приета в ЕС през 2007 г., вместо 5-6 години по късно. Българското задкулисие беше неприятно изненадано, че:

- Българският среден бизнес стъпи на крака и започна да се оформя средна класа;

- Безработицата спадна наполовина;

- За пръв път кривата на раждаемостта започна да се променя в положителна насока;

- Забави се темпа на емиграция от страната;

- Корупцията достигна най-ниски нива от началото на прехода;

- Спря чистката в администрацията по партийно-партизански подбуди;

- За първи път действащ министър-председател и екипът му не се изкушиха да контролират медии или да създават собствена медийна империя.

По ирония на съдбата и според специфичните особености на българската среда, а още по-често чрез систематичните действия на неговите недоброжелатели, основното послание на Симеон II- да обърнем страницата на миналото и да гледаме напред- беше неглижирано и заглушавано. През годините на неговия премиерски мандат изригнаха мащабни кампании за дискредитирането му. Някои от тях бяха очевидно несъстоятелни и затова не се подновиха. Други се оказаха продължителни и ожесточени. Бяха налагани спекулативни тълкувания на отделни пасажи от интервюта с него. Отделни формулировки на Симеон II за бъдещи управленски действия бяха трансформирани в тяхната смислова противоположност и негови намерения, които изискваха обществена солидарност бяха превърнати в обект на тежък сарказъм.

Но рекордът принадлежи на авторите на сагата „царски имоти“. Няма съмнение, че темата за наследствените имоти на Симеон II все някога ще има юридически финал. Вън от съмнение също така е, че каквито и да бъдат финалните резултати, те отново и отново ще се използват като повод за различни интерпретации и ще разпалват силни страсти. Винаги ще има хора, които като са като въглен - ако не те изгори, ще те изцапа.

Струва си днес да зададем и въпросите, които предпазливо и малодушно се заобикалят:

- Можеше ли Симеон II да си остане в Мадрид и спокойно да изчака приключването на процеса по възстановяване на собствеността му, започнал с решението на Конституционния съд през 1998 г., ако единствената му цел са били въпросните имоти?

- Възможна ли е втора национализация, вдъхновена от политически и олигархични интереси?

- Кой има интерес Симеон II да напусне България, лишен от бащиния си покрив, изграден от предците му?

- Казусът „царски имоти“ не е ли опасно предизвикателство към смисъла и съдържанието на чл. 17 от Конституцията?

- Не са ли вече маркирани някои от обектите за приватизиране в полза на онези, които са ги обитавали и ловували в тях 45 години.

- Кои сред действащите политици мечтаят да видят Симеон II обезправен и унизен, за да обсебят идеята за национално съгласие и успокоят собствените си комплекси?

Призоваваме за обществена дискусия по тези въпроси. Само честното търсене на верните отговори ще спаси достойнството ни на европейци, уважаващи държавността европейските ценности и националната си история. Само обективният прочит на фактите ще ни донесе истината за положителните фигури на българския преход, както и до допълнително горчиво, но необходимо знание за тъмните „герои“ на задкулисието, които изкривяват миналото и настоящето, за да притежават бъдещето ни.