ЦВЕТАНА ЦАРЕВА

Стискаме го със зъби. Побутваме го към небцето. Разтягаме го. Надуваме го. Изплюваме го. А той се лепва за подметката ни и следва стъпките ни. Българският преход. Любимата ни дъвка. А също основният, еластичен материал на „Досието Петров“ – филмът, открил тазгодишния „София филм фест“.

Естествено, близкото ни минало не за пръв път влиза в киното. Разликата е, че този път е кацнало върху езика на легендарния сценарист Жан-Клод Кариер (любимец на Бунюел, Вайда, Форман, Брук, а също писател, драматург, режисьор, актьор, носител на Оскар) и се е отпечатало в ума на режисьора Георги Балабанов (дебютант в игралното кино, който от трийсетина години живее и създава документалистика във Франция).

Двамата ни водят на театър в Народния през късния, стилизиран, потънал в безвремие соц. Спектакълът за Ленин е в разгара си. Леят се дитирамби за вожда. Отчаяна от идеологическия кич, една актриса избухва пред публиката и съветския посланик. Никой не успява да я озапти, дори сценичният й партньор и неин съпруг Александър Петров (Михаил Билалов). Яркочервената завеса пада, а зад нея ДС бързо решава съдбата на семейството. Бунтарката е натикана в лудница. Мъжът й – изгонен от театъра. След края на режима обаче той получава шанс за реванш. Предлага му го негов приятел, провален актьор и преуспяло висше ченге (Христо Шопов). Дали господин Петров не би искал да стане политик и отново да излезе на „сцената“?

Логично структуриран от Кариер (работил по шедьоври като „Този неясен обект на желанието“, „Хусар на покрива“, „Тенекиеният барабан“, „Дневна красавица“ и пр.), окастрен от излишни разклонения, дълбокомислени паузи и маниерност, разказът върви без засечка. Социализмът изтлява като фас от БТ в пепелник троянска керамика. Капитализмът щръква като тлъста пура. През дима виждаме как предателството се превръща в лична политика, а папката с доноси опира в нечие слепоочие. Разбираме къде в миналото е заложено днешното ни убеждение, че страхът е по-силен от доверието, бездействието е по-безопасно от решимостта, а всяко добро е за зло.

Разбира се, това става възможно заради актьорите. „Досието Петров“ е преди всичко силно, мъжко партньорство и професионални пасове. Михаил Билалов срещу Христо Шопов. Идеалистът срещу кариериста. Моралът, неврозата, протритото кожено яке, приведените рамене, избиващото във фалцет отчаяние срещу продажността, дебелоочието, скъпия костюм и равния глас. Билалов е забележителен. Шопов не му отстъпва много. Второстепенните герои са детайлни, никой не декламира. Малин Кръстев – брилянтен като психиатъра, притихнал пред лудостта, Анжела Недялкова – твърда като момичето, носещо най-важното решение, Георги Новаков, Цветана Манева, Валентин Ганев, Деян Донков, Ана Пападопулу – по местата си. Д-р Николай Михайлов също е на линия като консултант по диагнозите и помощник при адаптирането на диалозите, писани първо на френски от сценариста и режисьора.

Дали имаме право да искаме повече? Съмнявате ли се? Да, чуждият словоред е сменен, но отстраненият поглед е останал. Гледан от френската столица, българският преход понякога изглежда абстрактен. Сякаш някой от парижкия Шести район се е качил на самолета, врътнал е няколко кръгчета над София и после е описал гледката.

Камерата разлага това впечатление на серия несъответствия. Сюжетът е задвижен от актьорски протест, абсолютно невъзможен през социализма у нас, но мислим, да речем, в Прага; моторът на историята са софистицирани, мрачни ченгета, различни от грубоватите соц сатрапи, които с едната ръка са подписвали присъди, а с другата са претакали зелето на село; развръзката пък трябва да ни убеди, че властта изплюва ненужните си слуги в мизерни, осветени от слаба крушка стаички, а не под слънцето на Малдивите. Ясно е, че става дума за съзнателен, стилизиращ подход. За търсено обобщение. За европейски финес. Но докато той доближава филма до широката, евентуално световна публика, прокъсва връзката с българската.

Силно субективното ми мнение е, че „Досието…“ би работил по-добре като трагедия с грозна усмивка, а не като драма, стиснала челюсти (справка сцените от гробището и лудницата, на които се подсмихваш, докато стомахът ти се обръща) и че повече внимание към детайлите нямаше да е излишно (разкриването и на убиеца, и на предателя в една сцена не помага на съспенса, а представянето на политически убеждения чрез тв интервюта и мигингаджийски декларации е малко плоско).

Разбира се, всичко това едва ли е решаващо за бъдещето на филма, копродукция между „Камера“ и немската Ostlicht, подкрепен от БНТ. Дори да не привлече хиляди зрители, „Досието Петров“ ще ни накара отново да предъвчем миналото, ще смени сладкия вкус на соцносталгията, наречена „Идеал“ с по-горчив и ще направи всичко това интелигентно, на фона на нашите осем милиона, различни версии за прехода.

Площад Славейков