Ал Пачино разказва пред „Гардиън“ за живота си, славата на знаменитост, дядо си и колко е важно да имаш страст за изкуството. Ето какво обяснява 74-годишният актьор, останал в историята на киното с емблематични роли в „Кръстникът“, „Белязаният“, „Жега“ и „Усещане за жена“, в кратки коментари по серия от теми.

Научих се да живея без анонимност. Не съм бил в магазина или метрото от години. Трудно е за децата ми да излязат на обществено място с мен. Славата е по-различна от каквато беше преди 20 години – нямам идея какво, по дяволите, е станало с нея. Редките моменти да си някъде и да не те разпознаят са лукс.

Нещата никога не са опирали до парите. Имаше моменти, когато бях млад, когато не бих отказал пари – след колежа често бях безработен и по едно време няколко дни спях пред витрината на магазин. Но никога не съм бил материалист. С изключение на това, че всъщност съм, защото начинът ми на живот ме принуждава да харча.

Дядо ми Джеймс Джералди ме научи за работата. Той беше мазач и работата, каквато и да е, беше радостта на живота му. Така че аз израстнах, стремейки се към това – нещо, което винаги съм преследвал. Радостта от работата е онова, което ме държи на крака.

Заключението на учителите ми беше, че имах нужда от баща. Не бях тийнейджър извън контрол, но бях близо. Родителите ми се разведоха, когато бях на две години и оттогава баща ми не е в живота ми. Исках да съм различен с моите деца (Джули на 25 г. и близнаците Антон и Оливия на 14). Исках да съм отговорен за тях, така че разпределям времето си на двата бряга.

Децата промениха гледната ми точка. Преди да имам три, можех да се лутам в главата си без да забелязвам нищо друго. Актьорстването беше всичко в живота ми – сега, заради децата, то е само малка част.

Не съм лишен от приятели. Ние всички можем да се затворим в животите и кариерите си, но винаги съм смятал, че е нужна определена упоритост, необходима за приятелството.

Най-лошият момент в живота ми беше загубата на майката ми Роуз и дядо – те починаха в рамките на една година. Бях на 22 и двамата най-влиятелни хора в живота ми си отидоха, което ме запрати в огромна бездна. Пропуснах 70-те до известна степен, но през 1977 г. отказах пиенето и реших да се съсредоточа върху работата.

Разбирам стойността и силата на социалните медии, въпреки че аз, честно казано, не се справям сам. Имам страница във „Фейсбук“, която 5,4 милиона души „харесват“. Какво означава това? Нямам представа, въпреки че тези платформи са подходящи да отправиш посланието си чрез тях.

Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“ беше и все още е най-трудната роля, която съм изиграл. Не го виждах като гангстер, усещах, че силата му е неговата енигматичност. За съжаление, от студиото първоначално не го приемаха по този начин и смятаха да ме уволнят. Беше в началото на кариерата ми, голям филм с Марлон Брандо и никой освен Франсис Форд Копола не ме искаше за ролята.

Баба ми и дядо ми идват от град в Сицилия, наречен Корлеоне. Съдба? Да, може би, много е странно. Но в живота има толкова много обрати.

Хората си мислят, че има съперничество между мен и Робърт де Ниро. Познавам Боби много добре. Той ми е приятел и двамата сме преминали през сходни нега. Обичам това, което той прави с комедията – истински гений е.

Вярвам, че съм направил своята голяма крачка и това е причината да упорствам. Докато имаш страст за изкуството, продължаваш да работиш, защото възрастта напредва заедно с теб.

Площад Славейков