Когато китайската династия Мин се срещнала за първи път с настъпващата към северната й граница нова държава – Русия – властта в Китай трябвало да избере правилните йероглифи, с които да нарече новия си съсед. Те го нарекли 俄國, което се превежда като „Държава на непредсказуемостта“.

Можем само да се възхищаваме на прозорливостта на онези бюрократи от 17 век. Те открили лютия нерв в руската анатомия с прецизността на виртуозен хиропрактор. Да, моята скъпа родина е непредсказуема. Цял живот, до съвсем скоро, живях в нейната столица. Но простият въпрос как може би ще изглежда Москва след 10 години – всъщност, кратък период от време, ме поставя в недоумение.

Вероятно държавният символ на Русия – двуглавият орел – може също да послужи за обяснение на моята обърканост. Обърканият мутант не знае накъде да погледне – на Изток или на Запад – и се опитва да лети в двете противоположни посоки.

Започнах с този преамбюл, защото усещам, че трябва да обясня как така свързвам двете понятия – „Москва“ и „2025 година“, не с образа на един град, а на два града, които си приличат точно колкото мистър Хайд си прилича с мистър Джекил.

Ще нарека тези въображаеми два града от не-чак-толкова-далечното бъдеще Москва-1 и Москва-2.

Москва-1

В това ще се превърне Москва, ако нещата продължат по начина, по който се развиват от март 2014 година, когато Русия се забърза към изолацията.

Представям си как пристигам в Москва след дълго отсъствие. В последните 10 години не можех да я посещавам, защото бях обявен за предател и враг на народа, но съвсем отскоро се появи леко разведряване. Пристигам като гост на Комитета за културни връзки със сънародници. Решавам да приема. Нямам търпение да видя родния си град отново.

Не е трудно да си представя Москва-1.

Бил съм там и преди. Отраснах в СССР, спомените ми са живи. Изглежда като че времето е спряло. Скок в миналото.

Строг граничен полицай опитва да провери паспорта ми с помощта на антична компютърна система, но автономната RusNet не проработва и се налага да изчакам няколко минути под доброжелателния и изпитващ поглед на Великия Лидер – огромният му портрет виси в будката. Докато аз съм остарял през последните 10 години, Великият Лидер изглежда се подмладява. Челото му е гладко, епулетите му на генералисимус блестят.

Посреща ме моят водач, който първо ме гледа предпазливо, но после се отпуска. Шепне така, че нашият шофьор да не чува. Разказва ми нов виц за нашия Велик Лидер, който изпраща Великия Лидер на Северна Корея на летището, целува го, а после маха ръката си дълго, дълго време. Когато го попитали защо, той отговаря замечтано „О, каква целувка беше!“

Усмихвам се кисело. Чувал съм го преди половин век. За Брежнев и Хонекер, тогавашният лидер на Германската демократична република.

Шумната Волга тропа заради дупките в паважа. Тежкото състояние на улиците е маскирано от неизброими постери – оранжево-черни и бяло-синьо-червени. Няма реклами, само лозунги и портрети на Великия Лидер. Виждам го на кон, в пилотската кабина на изтребител, заобиколен от щастливи деца, ръкува се с благодарен пенсионер.

Във фоайето на хотел "Интурист", докато водачът ме регистрира, подъл младеж ме дърпа за ръкава. Иска да ми продаде рубли на пет пъти по-висок курс от официалния.

После тръгвам по улиците, където съм живял толкова много години.

Моят блок не е саниран. Огромните стари климатици са още там, покрити с ръжда.

Минавам покрай бившия Музей на толерантността, днес Музей на Патриотизма. После виждам дълга опашка пред хранителен магазин. Чета бележката на вратата: “Китайско говеждо в консерви. До две кутии на човек. Купони не важат“.

Обратно в хотела гледам новините. Всичко е за втория процес срещу „Бандата на Медведев“. Бившият президент и неговите министри признават, че са били агенти на ЦРУ и са практикували незаконно хомосексуализъм. Молят за снизходителност. По тона на репортажа разбирам, че няма да има такава.

Тръпки ме побиват. Отварям хладилника и пия каквото намеря вътре: гадна дагестанска ракия и водка „Путинка“.

Достатъчно. Спирам да описвам Москва-1 преди да ми се е припило още.

Москва-2

Ако животът в моята страна се върне към нормалността (което се надявам, че ще стане), към 2025 година Москва ще бъде най-интересното място на света. Не най-красивият или най-богатият, или пък най-удобният град. Не, не, ще бъде градът, който прелива от енергия.

Това не е пожелателно мислене, а просто обикновените закони на физиката. Под „нормалност“ имам предвид свобода. Когато голяма държава стане свободна след дълъг период на потисничество, тя е като освободена метална пружина. Въздухът вибрира от адреналин, всичко се движи, всичко се променя.

Изтичането на мозъци от предишното десетилетие вече е в обратна посока. Професионалисти, предприемачи и интелектуалци се прибират в Русия. Там се правят сега големите пари, там нещата се случват.

Няма да забележа колко се е променил моят град, защото ме е нямало цяло десетилетие. Като писател аз ще празнувам цялата насъбрана енергия и свежест. Пиша по различен начин през тази 2025 година и не искам да препрочитам старите си неща. Това са друга Русия, друга Москва, друг аз.

Днес е 22 април, 2025 година. Разбирам, че това е рожденият ден на Владимир Илич Ленин. Внезапно се сещам нещо. Защо да не посетя мавзолея на Ленин? Не съм ходил там от детството си.

Далече е, защото мавзолеят отдавна бе преместен от Червения площад. Сега той е основна атракция в „СССР-ленд“, парк в покрайнините на Москва, където са преместени всички тоталитарни паметници. Нещо като исторически Дисниленд на отминалата епоха.

Разхождам се по алеите сред Лениновци, Сталиновци, Дзержински, Свредловци, весели миньори и едрогърди колхознички, спомени от времето, когато бях млад пионер. Има също бронзов Путин в екип за джудо, изработен от скулптура Зураб Церетели, захвърлен преди двайсетина години.

Това ме подсеща. Не искам да изпусна пресконференцията, така че бързам към дома. Току-що джудистът е освободен от затвора, след като е излежал едва половината си присъда. Гледам сбръчканото му лице на екрана. Не, няма намерение да се връща в политиката, казва той. Да, иска да прекара цялото си време с децата си, за да компенсира дългото отсъствие. Не, той не може да разкрие какъв е авансът, който е получил за бъдещите си мемоари.

Това не е честно, мисля си завистливо. Мемоарите на този гадняр със сигурност ще се превърнат в световен бестселър, докато моите книги не се продават изобщо. Вярно е, че днес пиша различно, пиша по-добре отпреди, но младите ме мислят за писател от миналото. Казвам си, че бъдещите поколения със сигурност ще ме преоткрият, но знам, че няма.

ОК. Снизходителен съм към моето по-старо аз от 2025 година. След като този пич не чувства никаква носталгия по времената, когато животът беше ужасен, но пък книгите му се продаваха добре.

Знам, знам. В реалността нещата обикновено се оказват някъде по-средата между бляскавото бяло и мрачното черно, в сивата зона. Но не и този път. Никакви нюанси сиво за Москва през 2025. Ще бъде или единият вариант, или другият. Ще видите.

Борис Акунин е руски писател. Истинското му име е Григорий Шалвович Чхартишвили. През септември 2014 година той обяви, че напуска путинска Русия. Текстът е публикуван в Politico.eu. Преводът е на Клуб Z.