За какво мисли днес Европа? За онзи недалечен ден например, когато дори и най-големите ѝ държави няма да се класират в Г-7. Когато 35 на сто от населението ѝ ще е в пенсионна възраст, а то цялото от 20 на сто от световното ще стане 4 на сто от него. За това, че европейците сега са 7 процента от хората на Земята, но ползват над 50 процента от всички социални разходи. За това, че четири пети от глобалния икономически растеж става извън ЕС. За вълната от имигранти, които ни залива. За дъгата от конфликти, която ни опасва.

За какво мисли България? За това имало ли е “турско робство” и как да го наричаме. Турско или османско? Робство, владичество или присъствие? Това е в центъра на дебата днес. Ганковото кафене е безсмъртно.

Тонът на националния дебат задава панагюрският кмет. Няма лошо. Липсва ли съгласие по една тема, по-добре е да се обсъжда.

Трудно ми е да си представя обаче днешни европейци, освен може би на Балканите, да се терзаят от това как да наричат тежките периоди в историята си и то да ги обзема до такава степен, че да забравят за света около себе си. Освен всичко друго Европа означава съгласие по миналото, включително най-болезненото, като Холокоста например, за да не яде то от енергията за настоящето и бъдещето.

Трудно е да обясниш това фетишистко вкопчване в думата у нас на който и да е нормален човек от Финландия до Португалия, от Ирландия до Малта. С какво ще стане по-хубав животът ни, ако наложим задължително “робство”?

Винаги съм гледал да избягвам тази дума. Тя съдържа признание, че предците ми са били “роби”. Не е вярно. Прадядо ми е поборник в Преображенското въстание. Имал си е и живот, и имот, но ги е сложил на карта заради свободата. Той е искал да има своя държава, да бъде неин гражданин, а не поданик на падишаха. Всякак може да наречете такъв човек, но не и “роб”.

Необходимо ли е да припомням тесния смисъл на понятието “роб”? Това е човешко същество, което е обект на собственост, лишено е свобода и от права – преди всичко на живот и на собственост – представлява само работна сила, продава се и собственикът му може да прави с него каквото пожелае, включително да го убие.

Колкото и деспотична да е била Османската империя, колкото и варварски да се е разправяла с неподчинението, положението на българите и на другите владени от нея народи не е било такова. За това има исторически документи. Следователно “робство” е идеологема, емоционално оцветена от духа на XIX век, когато се ражда нацията и започва организираната борба за нейното освобождение. Става дума не за политически термин, а за поетично изразно средство, за хипербола, която изразява и мотивира отхвърлянето на чуждото владичество, представяйки го като непоносимо тегло и унижение.

Оттогава “турско робство” е израз исторически вкоренен във всекидневното съзнание на българина и в езика му. Той едва ли може да бъде изгонен с правила за политическа коректност. Признавам си, че във всекидневната реч и аз го употребявам често, макар да съзнавам неточността и двусмислието му. В същото време не смятам, че ако някой каже “османско владичество” омаловажава страданията и борбите на предците ми. Чуждото владичество е достатъчно основание да се бунтуваш и да искаш сам да си си господар. Що се отнася до “османско присъствие”, то звучи перверзно. Властта над определена територия и населението ѝ, често упражнявана по брутален начин, насилствената смяна на вярата, кланетата, не могат да бъдат описвани като “присъствие”. Това е невярно и несправедливо.

Мисля, че огромното мнозинство от българските гражданин, включително етническите турци, са наясно за себе си по този въпрос. И той едва ли е сред приоритетите на ежедневието им. Смятате ли, че безработният в Кърджали или в Разград става и ляга с дилемата “робство” или “владичество”? Съмнявам се дълбоко.

Тогава на кого е нужна тя? Щом не е нужна на хората, защо се явява в речите на лидерите им? Защо се разгаря спор около миналото, когато има толкова неразрешени въпроси в настоящето? Защо говорим за някаква мнима “подмяна на историята”, когато всекидневно страдаме от подмяна на демокрацията?

Онзи ден например шефът на комунистическата политическа полиция ме поучаваше от екрана на националната телевизия как да се отнасям към Русия. Как да повярвам, че е извършен “преход”, когато лице споделящо отговорността за най-тежките престъпления на тоталитарния режим, 25 години след падането му е бизнесмен, издател и телевизионен назидател?

Днес главният прокурор ме сезира, че 1700 осъдени са избягали от изпълнение на наказанията. В кърджалийските времена ли живеем или в Европа на XXI век?

Малко преди главния прокурор пък Европейската комисия ме уведоми, че българският икономически растеж тази година ще е близо два пъти по бавен от средния за ЕС заради последствията от фалита на КТБ.

Престъпно малоумие е при това положение е да ме занимават с “робство” или “владичество”.

Господин панагюрският кмет може да го е заболяло, че му “подменят историята”, мене обаче ме боли, че ми подменят дневния ред и живота, тук и сега.Тридесет и две години опит като журналист ме научиха, че ровенето в миналото обикновено започва, когато се натрупат въпроси без отговори в настоящето.

Както отбелязах, робство е емоционално натоварена дума. Тя изразява страдание и омраза. Да държиш на нея означава, че ти е нужен обект на омраза. Той става още по-конкретен с пълния израз “турско робство”.

Нямам причини да мразя моите съграждани, българските турци, нито техните роднини отвъд южната ни граница. Имам причини обаче да се интересувам от произхода на състоянието на депутата от ДПС Делян Пеевски, от ролята на връзките му със съдебната система, от необяснимо непокътнатия му монопол в разпространението на периодичния печат, от ролята му във възхода и падението на КТБ и от неловкото мълчание на Алианса на либералите и демократите за Европа за всичко това.

Не се чувствам “поробен”, чувствам се лъган със средновековно ориенталско дебелоочие и с европейско лицемерие едновременно. Не подменят представата ми за историята. Подменят представата ми за Европа.