На съседната маса в кафето четирима млади гърци играят карти, пият фрапе и пушат цигара от цигара. Имаме гледка към златни кубета на катедрален храм, посветен на чужд военен светец. Свободни хора около нас навсякъде, имаме пълна свобода да размишляваме за робството, колкото си искаме.

Като говорим за робство, нека първо опишем една страна. Някога в тази държава царяло страшно насилие и беззаконие. Убивали, крадяли и насилвали без съд и присъда. Станало ясно, че не може така, и управляващите започнали нова страница. Говорили за нови закони, конституции и декларации, някои дори звучали много добре на хартия, но нищо не се променяло.

Никой не бил и наказан за извършеното, никой не се покаял. Въвели добри закони по европейски модел, но се прилагали избирателно. По закон всички били равни, но очевидно някои били по-равни от другите. Институции имало, но били слаби и огромната част от хората не им вярвали.

Вярвали само, че всичко се оправя с връзки и пари.

Когато тези от върха идвали сред народа, обещавали много, но след това всичко продължавало по старому. Тези, които вярвали на поредните реформи, бързо се разочаровали. Повечето се кротвали, други емигрирали, трети говорели за радикална промяна с насилие.

Европейските сили не вярвали, че държавата е способна да упражнява правосъдие. Те я наричали "болна държава" и налагали специални законови мерки спрямо нея. И хората не вярвали много-много в това, и много от тях мечтаели чужди сили да дойдат и да променят нещата. Хората нямали гаранции за собствеността си, която можела да бъде открадната от местни дерибеи или от силните на деня.

Хората разчитали на чуждите посолства да ги защитават.

Вземали и чужди паспорти, ако можели. Хората си мечтаели за по-добра, истински тяхна държава. Повечето мечтатели в края на краищата емигрирали от отчаяние. Тези, които оставали, смятали за луди. Имало и свободни медии, те пишели постоянно колко добре вървят реформите. Хората все по-малко им вярвали, но те някак си продължавали да съществуват.

Тези, които попадали във властта, бързо забравяли исканията за реформи и ставали част от статуквото. Хората крадяли от държавата и не плащали данъци, защото не я смятали за своя. В тази държава се живеело бедно, някои успявали да живеят по-добре, но не съвсем. Всички обаче оцелявали някак.

Описвам тази държава и вече не знам дали тя съществува сега или е част от историята. Не знам и дали е империя, малка монархия или република. Не знам и дали се е освободила с въстание, от чужда армия, или от дворцов преврат.

Не знам дори дали в нея са се носили фесове или шапки.

Не знам и дали се случва по времето на Абдул Азис или на Азис от Костинброд. Не мога да питам и гърците до мен, те междувременно са се изнесли. На тяхно място от съседния парламент идва познато лице, депутат от управляващите. Започва шумно разговор с някакви хора, но стават все по-тихи, наведени над папка с документи. Свободни хора са, могат да си говорят както искат, а ние сме възпитани, нали?

Поглеждам и храма, в който на последния Великден патриарх с досие от ДС е служил литургия с един бивш цар и един ректор на университет по библиотечно дело и национална сигурност от двете му страни, и пак въпрос в главата.

Сега всички сме свободни граждани, а не роби, нали? Нали?