Уморих се да скърбя макар и задочно, от дистанция, над младежки гробове. Един от проблемите на поколението, което е „вървежно” в момента, е че се самоизбива методично и по сизифовски упорито. Има реална опасност скоро ние – „интелектуалните” типове, да няма с кого да се подиграваме...

Днес не е видяло стопа, вчера е искало да вози със 160 км/ч посред селската главна пияните точно колкото себе си приятели. Не говорим за чалга или Вивалди, за това кой е Йън Гилън (иле па беше Йън Астбъри?). Не говорим за надувки.

Говоря за най-обикновена кражба. Отнемаш нещо, което не е твое – нито си решил да се родиш, нито можеш да прибавиш една педя на ръста си. Да напомням ли, че човечеството с всичките си претенции и колайдери все още не е „произвело” от нула една жаба или една хлебарка.

Кражба. Кражбата е много особена случка, която винаги ме е изумявала. Бях достатъчно задръстено хлапе и, доколкото си спомням, дори не участвах в най-нормалното нещо: похищения над мазетата на комшиите, пълни с изкусителни компоти. Днес пó разбирам някой, който от ярост е „изпушил” и е убил (не казвам оправдавам, а разбирам). Но да вземеш нещо – да не е твое, а да е мое...

Убеден съм, че Бог не ни е дал мозъка, само за да си цъкаме смартфона с него и да ровим в интернет къде е най-близкият пункт, в който КОЙ ни предлага своята нова лотария. А точно това става.

Иначе да се надуваме е лесното. Живеем в такова време, в което, като изкрещиш „доло!”, или го напишеш, веднага има адепти. Най е лесно да се подиграваш с кифлетата, които молират из София с произход, прическа и роклА видимо от след Околовръстното (ама, много след). И които словообразуват с „по принцип” и „между другото”.

По-трудно е да съчувстваш.

За ниско образованите, по-малко грамотните характерно е, че рядко се самоубиват във волевия, в смисъла: аз-взех-това-решение. За другите – свръхинтелектуалните, или на Запад и в Япония всичкоимащите (по нашия сиромашки критерий), е по-типично.

За съжаление това поколение на Анцугмен и Анцугуоман, както някой ги беше нарекъл, продължава да се изтребва. Затова смятам, че има повече нужда от нашите молитви, отколкото от нашето презрение.

И това, за което ме е яд, е че някой си си осуетява шансовете. Не говорим само за пътното движение. Да имаш за кумир махленския наркодилър, или приятеля на баща ти – някакъв смрадлив крадец от някакво министерство, който може да ти услужи с джипа си за бала, е също такава смърт. Макар и с отложено действие.

За това мога да кажа: не умирай, Анцугмен. Не умирай не за да продължаваш да я караш по начина, по който я караш. Не дори и за да имаме ние, киселите акъллии, с кого да си правим гаргара – с твоя говор, с твоите мисли и лайфстайл. А за да си запазиш поне някакъв шанс да се поправиш.

Имаш молитвите ми!