Парадоксално, но факт! За да се задейства държавната машина у нас, някой трябва да загине. При това не един, а поне двама. И най-добре случаят да се повтори и даже да се потрети, за да е налице ясна тенденция. Иначе защо да си прави труда държавата да се намесва?  

Хубаво, но в 21 век така не се живее. В България даже изобщо не се живее! Ако не те залее придошла река, все ще се намери някой да те наръга в парка, за да сложат трупа ти на първа страница. Или пък, не дай си Боже, да те смачкат от бой в родилното докато си още в пелени. Уви!

Излишно е да казвам, че всичко, което се случи в България навръх цветния Ден на детето и в навечерието на почетния 2 юни е убийствено безхаберие. Жалко е, че човешкият живот у нас не струва и пукната пара на фона на милиардите в държавата. Всъщност, изобщо не сме чак толкова богати, че да си позволяваме човешки загуби с толкова лека ръка. Проблемът е, че собствената ни държава мисли само за днес, вместо да планира бъдещето, а управниците ни разсъждават основно върху личното си благополучие, вместо да бъдат пример за сплотено и отговорно общество.

Какво ни каза Министерството на здравеопазването, например, след като понижи нивото на компетентност на 10 родилни отделения в страната? Призна, че точно там, където започва животът, свършва отговорността. Съгласи се, че своеволията в българските АГ болници, от които не за първи път и не една родилка се е оплаквала, са факт. И в продължение на години никой нищо не е направил, за да предотврати днешните трагедии. Трябваше едно невръстно бебе да пострада, а друго да си отиде от този свят (заедно с всички останали неогласени случаи), за да се сети администрацията, че има нещо гнило в родилните ни отделения. Кой им е дал високите оценки и кой ще плати цената на загубените човешки животи в зародиш са въпроси, които будят само мълчание.

По същия начин убийството на младо момче в Борисовата градина се превърна от криминално престъпление в злободневно събитие, коментирано от 16-годишни травмирани хлапета по националните ни телевизии. Благодаря! Но не искам да гледам окървавения труп на дете! Искам министърът на вътрешните работи от телевиционния екран да ми обясни как е възможно човек да загуби живота си на обществено място в центъра на европейска столица при наличието на общинска охрана, за която всички плащаме с данъците си. Не искам да знам как се чувстват приятелите на момчето, защото и сама мога да се досетя за шока, в който се намират. Искам полиците на смяна да кажат дали им тежи на съвестта неизпълнението на собствените им служебни ангажименти. А после сами да подадат оставките си. И не желая медиите да ме занимават с трагедията, а да открият къде са сбъркали властите, че да умираме по парковете.  

Накрая се питам кога ще започнем да мислим за другия така, както мислим за себе си? Че дори и повече. Нарича се алтруизъм и ако някой не е чувал термина, това е „готовност безкористно да се действа в полза на другите, като се пренебрегват личните интереси” (според тълговния речник на българския книжовен език – б.а.). Свързано е с безрезервна любов към човека и безкористно желание да му подадеш ръка дори в случаите, когато ти самият можеш да пострадаш.

Трябва ли още някой да бъде убит, за да се сетим, че трагедиите са предотвратими? Нужна е съвсем малка жертва. Но цената ще е цял човешки живот.