Остри реакции имаше след връчването на националните награди "Христо Г. Данов" и тази година. Озадачаващ се оказа изборът в много от категориите. Наградите се връчват за принос в българската книжовна култура, учредени са през 1999 г. от Министерството на културата, Национален център за книгата и община Пловдив във връзка с провеждането на “Европейски месец на културата”. 

Литературният критик и преподавател МЛАДЕН ВЛАШКИ отговаря на писателя ЛЮДМИЛ СТАНЕВ за това дали има нещо гнило в наградите, какво генерира скандалите и кой ще изнесе труповете.

 

- Има нещо гнило в …Дановите награди, май? Скандал след скандал…

Вярно! И миналата, и тази година държавните награди за литература и книжовност произвеждат повече скандален шум, отколкото да отдават от авторитета си на автори, на издания и на сферата, за която са предвидени. Това е сигнал за премисляне.

- Ти си бил от всички страни на тези награди – участвал си в учредяването, бил си член на жури, взимал си наградата за подкрепа на българската книга. Какво премисляш сега?

Според мен в последните години става нещо около администрирането на процеса по награждаването. Но във всеки един случай това, което става, води до девалвация на стойностите. Наградите бяха замислени по случай „Европейския месец на културата 1999 г.“ в Пловдив. По учредяването, в това число и в създаването на статута й, активно работеха тогава трите страни  - Министерство на културата с министър Емма Москова, община Пловдив със зам.-кмета по култура Анастас Бадев и Националният център за книгата с директор Светлозар Жеков. Като народен представител от Пловдив и член на УС на тогавашната фондация за културния месец, и аз бях част от процеса  - свидетел съм на оформянето на духа на наградата. Формулата беше простичка – чрез ясна публичност и с помощта на обществените медии българските писатели, преводачи, критици, издатели, оформители на книги, книжари, библиотекари и всички, излезли от под шинела на великия Христо Г. Данов, да се върнат на обществената сцена, от която бяха изтикани по сергии, на евтина вестникарска хартия, без коректори, без редактори и т. н. Тоест трябваше да се завърти следното колело – гражданството предлага, институции и специалисти номинират от предложенията определен брой приносни за предходната година книжовни творби и дела. Номинациите трябваше да стават около 24 май (на Пролетния панаир на книгата). В следващите двайсетина дни по силата на договори и механизми, описани в чл. 20 и чл. 21 от Закона за закрила и развитие на културата, номинираните да бъдат представяни в предаванията на БНТ и БНР, а връчването на наградите да е най-високата точка в този процес – и съответно да се превърне в национално културно събитие. Точно този дух днес го няма – всичко е обвито в някаква неяснота, става прибързано в рамките на няма и една седмица – кой чул, кой не разбрал – а по БНТ, ако награждаването мине в късните новини, пак хубаво.  Хората с връзки и така са си в телевизиите и радиата. И какво остава – скандалът! Роден от непрозрачността и неспазването на механизмите на статута.

- То дори журито е анонимно, сякаш е някаква партизанска нелегална ядка…

- Журито трябва да е анонимно до връчването на наградите – по статут. Но не може да действа анонимно безотговорно. Примерно миналата година в номинациите имаше над 60% непредложени имена и творби. Тази година в скандала отново се включи същият механизъм – в предложенията за книгоразпространител  фигурира единствено книжарница „София –Т“. Тоест книжарница „Гринуич“ е предложена от член на журито. Но никой не знае от кого и с какви аргументи. И почват интерпретациите. Вярно, всеки член на журито има право на едно допълнително предложение в процеса на журиране, но то трябва да е обосновано и след приключването на процедурата аргументите трябва да излязат наяве. Иначе остава усещането за някакво задкулисие. И до днес на страницата на наградите в Уикипедия не можеш да откриеш имената на журиралите. А аргументите им остават също тайна велика.

- Че то има и други неясноти – например в Уикипедия пише, че през 2007 г. паричната сума за награден е била 2 500 лева, а от наградени разбрах, че са получили по 1 700 лева. Като цяло ли поевтиняват наградите или някой е прецакан?
- Няма кой да ти каже. И това е тайна велика, а би трябвало да е категорично ясно – при всички подобни европейски награди сумите се обявяват с оформянето на бюджета, т. е. много преди да започне процедурата. Макар и несъизмерими с европейските (обичайно там  държавните награди са около 10 – 15 – 20 хиляди евро) те са все пак помощ за и без това не добре платените автори, преводачи, критици, художници и т. н. Но за една истинска книгоразпространителска фирма, мощно издателство или мощна медия – това са смешни пари. И много точно това отбеляза преди две години Стойо Вартоломеев – собственик на „Хермес“. Тогава той получи награда за книгоразпространение  и я дари на фондацията , подготвяща кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата – тези пари да работят за полезна обществена кауза. В това поле на дейност е дошло време за преосмисляне – през 1999 г. трябваше да се помага на издатели и книгоразпространители, за да си стъпят на краката, днес вече е друго. Но за отделните книготворящи хора парите от награди не са излишни. За жалост обаче комай остана само стремежът към тях, защото духът се разпадна.

- Е, това да не е духът на стария Хамлет, лута се безпризорен, докато Клавдий раздава наградите?
- Изглежда е точно така! Защото се случват странни неща. Един пример – през 2012 г. литературното списание „Страница“ беше номинирано в категория „Представяне на българската книга“, но не получи награда с аргумента, че вече е я получавало ( през 2008 г.). Аргумента изтъкна тогава Игор Чипев. Днес обаче виждаме , че едно и също издателство взема наградата за детска литература две поредни години. Кое е вярно – та Игор Чипев е член на журито всяка една година, а аргументите му са различни. 

- Като лекар мога да ти кажа, че при някои състояния хората имат двойствена самоличност…
- Или друго странно нещо - тази година бяха предложени три от романите, които бяха номинирани и за роман на годината, но не попаднаха в номинациите – значи ли това, че те не са приносни за литературния процес през изминалата 2014 г. Или най-смехотворното: книгата на Георги Мишев „Мир на страха ни“ (Хермес, 2014) бе сред предложенията, но дори не стигна до номинации. И тя ли не е приносна? При толкова странни неща няма защо да се чудим, че публиката се обърква. Ето това е състоянието - духът на наградите „Христо Г. Данов“ е натирен нейде от странното администриране на процеса по предлагането, номинирането и награждаването. Няма аргументи, а объркващи ходове, няма прозрачност, а странни решения, няма популяризиране на творби и творци, а властва усещането за задкулисие.

- Е, кога ще дойде Фортинбрас, за да изнесе труповете?
- Когато двете институции, които стоят зад наградата – Министерството на културата и Община Пловдив потърсят отговорност от тези, които администрират процеса, и се опитат да върнат духа на Христо Г. Данов в наградите на негово име.