Шедьоврите, които музеите държат на склад

В големите световни музеи някои велики произведения на изкуството не са изложени пред публиката. Кои са те и къде не можем да ги видим. Би Би Си ни запознава с част от тях.

Цифрите не лъжат. В нюйоркския Музей на съвременното изкуство 24 от 1221 творби на Пабло Пикасо са в постоянната колекция и могат да бъдат съзерцавани от посетителите. Показано е само едно от 145-те произведения на калифорнийския концептуален артист Ед Рушей. Сюрреалистът Хуан Миро? 9 от 156…

Стените на „Тейт“, „Метрополитън“ или Лувъра може и да изглеждат прекрасно декорирани, но огромната част от предметите на изкуството са скрити от посетителите (а в някои държави – данъкоплатците). Тези творби се съхраняват в тъмни, климатизирани и педантично подредени складове. Ето още малко цифри: „Тейт“ показва около 20% от експонатите си, „Лувърът“ – 8%, „Гугенхайм“ – едва 3%, а „Берлинише галерие“ – берлински музей, призван е да излага, съхранява и събира изкуство, направено в града, предлага на посетителите само 2% от колекцията си. Тя съдържа около 6000 картини и скулптури, 80 000 снимки и 15 000 принта на артисти, сред които Георг Грош и Хана Хьох.

„Нямаме място да покажем повече“ казва директорът на „Бирлинише галерие“ Томас Кьолер и обяснява, че площта на музея е 1200 кв. м, в които трябва да бъдат изложени творби, придобити в течение на дълги години чрез покупки и дарения. „Всеки музей съхранява памет или култура“, допълва Кьолер. Но там, както и в други световни галерии, много творби рядко или никога не виждат дневна светлина.

Липсата на пространство е само една от причините. Друга е модата. По-незначителни творби на известни артисти също събират прах в складовете. Произведения на изкуството, които се озовават в музеите чрез държавни придобивки, „могат да стоят в кашони години наред, в очакване да бъдат каталогизирани“, разяснява Томас Кьолер. Някои творби дори не се разопаковат, защото са твърде крехки или повредени.

Различните институции имат собствена политика за съхранение и ротация на експонатите в зависимост от същността, значимостта и обема на колекциите.Националната галерия в Лондон използва двойна окачваща система, за да покаже максимално много творби. „Албертина“ във Виена притежава над милион платна на стари майстори – много от които са на стотици години и много деликатни. Затова само малка част от тях са изложени, макар че повечето от тях се съхраняват на място. Други музеи държат ценните си експонати в складове, чието местоположение се пази в тайна.

Някои галерии позволяват на посетителите да видят архивираните творби в складовете – на подвижни рафтове, зад стъкло или в процес на реставрация. Хранилището на „Ермитажа“ беше открито през 2014-а и предлага обиколки с гидове на колекции, които от дълги години не са показвани. Доста щатски галерии, сред които Бруклинският музей на изкуството, също осигуряват достъп до част от складовете си. „Тейт“ и Музеят на съвременното изкуство в Ню Йорк имат друг подход – те строят разширения, за да увеличат изложбената си площ.

Докато не бъде гарантиран достъп до всички хранилища, или музеите не станат толкова големи, че да осигурят място за всичките си колекции, ви предлагаме няколко експоната, които никога или много рядко се показват на публиката.

 

Прочутата рисунка с водни бои и гваш на Дюрер е същински шедьовър. Безупречното пресъздаване на заека векове наред е било давано за пример. Като „неофициален талисман на Виена“ творбата е едно от най-ценните притежания на „Албертина“, но рядко се излага пред публика.

След най-много 3-месечен престой на открито „Млад заек“ трябва да се съхранява поне няколко години в тъмен склад с влажност на въздуха 50%, за да си „почине“ хартията. Картината беше показана за кратко през 2014-а след 10-годишна пауза. Следващата й публична изява ще е през 2018-а.

 

Ясносините фигури на вълни и плувци върху бяло платно са голяма хартиена инсталация, която художникът създава за трапезарията си в Ница. „Плувният басейн“ беше част от изложбата „Анри Матис: Контури“ в Музея на модерното изкуство, експонирана през януари и февруари т.г.

Преди това творбата, придобита от ММИ през 1975-а, не беше показвана почти 20 години. Бялото блатно е било зацапано, а ясносините фигури са станали крехки и са започнали да се обезцветяват. Именно продължителната реставрация на „Плувният басейн“ беше причината за откриването на възторжено приетата изложба на Матис, която представя някои от късните му творби.

След края й инсталацията беше прибрана в специално изработени климатизирани сандъци. „Плувният басейн“ няма да бъде показван следващите няколко години.

В последните години от властването на иранския шах, по време на изключително охолния петролен период, иранската кралица Фарах Пахлави събира впечатляваща колекция от съвременно изкуство, която сега се оценява на няколко милиарда щатски долара. Творби на Пикасо, Полък, Уорхол и много други прочути артисти са били изложени в Техеранския музей на съвременното изкуство от откриването му през 1977-а до Иранската революция през 1979-а. Тогава експонатите са заклеймени като „западни“, тоест упадъчни и неподходящи за показване. Кураторите отнасят творбите в климатизираното хранилище в мазето на музея, където те са предпазени не само от влага и високи температури, но и от войнстващи революционери с ножове в ръка.Експонатите често са давани под наем на други световни музеи, но показването им в Иран зависи от това кой управлява държавата. Няколко от тях стигнаха до публиката на рамките на изложбата „Поп арт/оп арт“ през 2005-а, но много картини, изобразяващи голота или с намеци за хомолюбов, остават скрити в хранилището.

 

Съвременният вид на арт център „Уокър“ датира от 1940 г. и първата му придобивка е „Големите сини коне“ на германския художник Франц Марк. Картината, която Адолф Хитлер определя като „изродена“, е продадена на „Уокър“ през 1941 г. – седмица след бомбардировката на Пърл Харбър. С нея музеят в Минеаполис за пръв път се ориентира към модерното изкуство – доста смела за времето си постъпка.

През следващите десетилетия политиката на арт център „Уокър“ се променя и той става известен предимно с творби, създадени след 1960-а. Заради това картината „Големите сини коне“ не се показва често.

„Тя е една от онези митични творби в колекцията ни, които са излагани съвсем рядко. Тази картина е изключително важна за музея през 40-те години, но тъй като съвременното изкуство се промени, все по-трудно намираме контекст, в който да я покажем“, обяснява кураторът Ерик Кросби.

Точно сега обаче „Големите сини коне“ е част от експозицията „Изкуство в Центъра, 75 години колекции в „Уокър“, която ще бъде открита до септември 2016-а.

 

Ардабилският килим е добре известен на посетителите на музея „Виктория и Албърт“ в Лондон. Този пищно украсен персийски текстил е покрит, за да бъдат съхранени вековните му нишки, и се осветява за публиката само по 10 минути на всеки час. Но има една незначително по-малка версия в Окръжния музей на изкуствата в Лос Анджелис, както и втори подобен килим, наречен Килимът на коронацията, защото е бил постлан пред трона в Уестминстърското абатство за коронацията на Едуард VII през 1902 г. Музеят рядко показва и двата експоната заради големите им размери и прекалената им чувствителност към светлина. Предпазливостта не е излишна: само едно малко парченце е останало от друг подобен килим, изложен в Берлинския Музей на ислямското изкуство.

площад "Славейков"