Къщата с ягодите, Къщата с кулата на „ Джеймс Баучер“, четири къщи във Варна, квартал „Чайка“ във Варна, Борисовата градина. Ще събарят или ще застрояват. Или и двете. Или други неясноти или откровени поразии. Това минава пред очите ми само при вяло превъртане на медийните сайтове в последните дни. Сега добавете и дебатите около паметниците, крепостите, защитените зони – цели отделни теми.  

Имаме все по-видим проблем с непосредствената среда, в която живеем, и нейната памет – и с градските пространства, и с извънградските.

Растеж срещу природа, растеж срещу сантименти, растеж срещу памет и въздух

Проблемът е структурен: след отвързването на инициативата и бурната промяна в последните десетилетия, пространствата в страната ни започнаха да се променят безразборно и и безобразно. Очерта се класическият проблем: растеж срещу природа, растеж срещу сантименти, растеж срещу памет и въздух.

Това, че напоследък започнахме да спорим по тези теми, е добре. Значи, че нещата си идват полека на мястото. Вече не просто се радваме, че растем, а обсъждаме как.

Растеж срещу сантименталност е само единият от проблемите.

Вторият се нарича собственост срещу градоустройство. Време е да се разбере, че собствеността не означава да правиш в имота си каквото си искаш. В градските пространства има различни режими, които осигуряват общото звучене, поносимост и приложимост на решенията в строителството. Един от най-големите проблеми на градовете ни е загубата на всякакво ансамблово звучене и на промислено проектиране в обкръжението на сградите.

Закон срещу справедливост

Има и трети проблем. И той може да се нарече закон срещу справедливост. Огромната част от безобразията в градската среда са по закон. Или с леко заобикаляне на закона. Или с баланс по ръба на закона, или обличане в законова форма. В Стара Загора, например, 400 декара зелена площ, половината от които са залесен парк, са с готов план за застрояване и се твърди, че процедурите през годините са били законни. Дали е така, е друг въпрос, но това е общественото алиби в голяма част от подобните случаи. Става дума за парк „Бедечка“. Там е текло възстановяване на земеделски имоти в зелената площ, а после големи компании придобиват терени. Подобни казуси има във Варна, Пловдив, Русе, Велико Търново, Благоевград, къде ли не.

И тук идва още един основен въпрос – разликата между информационната стойност в София и в страната. Няколко декара застрашено междублоково пространство в София се превръщат в национална новина за дни. А на въпросните 400 декара в Стара Загора им трябваха години и все още не са пробили като хората в националните медии, а местната общност гледа с подозрение и все търси „кои са тия с тия зелени площи и кой стои зад тях“.

Дали е автоцензура в местните медии, дали е „софийоцентричност“, дали в страната мислят повече за хляба, а не за зелени площи, дали е липса на публична среда в по-малките населени места. Но е факт, че с близкия ми казус „Бедечка“ в Стара Загора ни се налага да капем като китайска капка години наред, а популяризирането на казуса с къщата на „Баучер“ 24 отне няколко бързи съобщения във фейсбук, за да се задвижи.

Какво трябва да се направи?

Първо, трябва да се увеличи периметърът на законовата защита на старите постройки, които все още се намират в градовете ни. София е типичен пример за загуба на идентичност. Добра или лоша, частта около Женския пазар, например, или Ючбунар, постепенно губи старите си сгради и с това си отива цяла епоха на София. Същото е с много от единичните постройки, останали из града. Двеиполовинаетажна София с човешко измерение.

Къщата с кулата на „Баучер“ оголи сериозен проблем – явно десетки такива постройки са загубили защитения си статут и съдбата им спешно трябва да бъде преразгледана. Но сериозният проблем идва със сгради, които и бездруго нямат такъв статут, а също пазят паметта и атмосферата. Исторически части от София и другите градове, които придават идентичност. Помислете как се изгубва онази част от София между „Мария Луиза“ и „Васил Левски“, например. Ето, там вероятно сградите масово не са паметници. Но съхраняването на общото звучене си струва. Затова и нормативната защита трябва да бъде увеличена.

Второ, същото важи и за междублоковите пространства и зелените площи в градовете. Огромна част от тях са обект на реституционни и инвестиционни претенции, които пораждат нови устройствени планове, уплътняване и загуба на въздух. Предстоят промени в Закона за устройство на терторията. Дали не е време трайно да се преустанови застрояването на междублоковите пространства и фактическите зелени площи? В София известно време имаше опити за решаване на този въпрос „на парче“. Сагата с Морската градина във Варна, а сега и в квартал „Чайка“, обаче ясно показва, че това трябва да се реши веднъж завинаги. В страната има тонове фактически зелени площи, които на хартия са нещо друго. Трябва да останат зелени. Защото законовидната форма не винаги означава справедливост.

Трето. Нужно е гражданските групи по места да продължат да действат все по-координирано и мрежово. Това е начинът. Вероятно следва да се направят и много други неща. Не съм специалист, не знам. Но знам, че местата, в които живея, опасно се обезличават. А с тях и хората.

---- 

* Текстът на Първан Симеонов е написан за Клуб Z.