Сега въпросът е до каква степен са вбесени Меркел и останалите в ЕС от резултата от референдума, от голямото „Не“. Противниците на гръцкото членство в еврозоната (като Шойбле и части от немския естаблишмънт) ще оказват страхотен натиск за край на преговорите. Меркел ще има по-малко желание и възможност за отстъпки, отколкото преди референдума. Досега стратегията й бе да убеждава немския данъкоплатец, че временна помощ за Гърция и други държави си струва, защото процесът е под контрол от страна на Берлин, и защото са взети мерки подобна криза да не се повтаря. Гръцкият референдум показа, че и двете твърдения са спорни. За да възстанови кредибилността си, Меркел най-вероятно ще втвърди исканията на ЕС около офертата отпреди референдума.

СИРИЗА също си "издейства" аргумент за втвърдяване на позицията си, а всъщност й трябваше мандат да я смекчи. Също така доверието, с която тя се ползва сред останалите в ЕС, е вече изчерпано. Появи се нов проблем - не дали Гърция ще приеме или не определени условия, а дали може да й се вярва, че ще ги изпълни, след като ги е приела. С опортюнистични играчи като Ципрас и Варуфакис, всяко споразумение започва да изглежда условно и предпоследно. Т. е. създадената инерция не е в полза на добро решение, но дано все пак се стигне до някакъв разумен компромис. Излизането на Гърция от еврозоната би било катастрофа за страната. В крайна сметка това би трябвало да мотивира правителството на СИРИЗА да приеме исканите мерки - с малки корекции или дори и без такива. Единственото добро последствие от този референдум е, че той показа колко са преплетени национална и европейска политика.

Това като че ли е първото национално политическо събитие, което се превръща в пан-европейски медиен феномен. Така укрепва общата европейска публична сфера, която е в доста ембрионална форма. Дано това развитие на нещата да не е за последно. Дебатът "остеритет или не" в европейски план, обаче, едва ли ще се повлияе от този референдум. Първо, Гърция изглежда особен случай - при много други държави строгите мерки проработиха и те успяха да стабилизират икономиките си без сравнима с гръцката контракция. Второ, този дебат е, така или иначе, безсмислен преди сериозна институционална реформа на ЕС по посока на обща фискална политика, бюджет, финансово министерство и т. н. Преди това да стане, а то не се задава на хоризонта, остеритетът е политиката по default, когато страна изпадне във финансови трудности.

Т. е. реалният политически въпрос е дали дадена страна иска да е член на ЕС, такъв какъвто е. И този въпрос е и национален, и пан-европейски, защото едно излизане дори на малка държава може да има системни последици. Дали демокрацията в Европа укрепва от подобно поведение? Национални референдуми, които се противопоставят на процеса на вземане на решения от правителства и ЕС институции, може да имат и деструктивен ефект, обаче. Ако всички държави тръгнат да правят национални референдуми по европейски въпроси, ЕС е обречен. Представете си референдум в държавите кредиторки за това, дали да плащат дълговете на другите. Въпроси от рода на „искате ли да ви намалят пенсията“ и „искате ли да поемете дълга на друга държава“ не са за референдум – те имат ясен отговор. Но задачата и отговорността на политиците е понякога да вземат непопулярни решения. И тук е разликата между Меркел и Ципрас: вторият избра популярното пред отговорното.

В по-дългосрочен план ЕС има нужда от по-голяма интеграция във фискалната и бюджетната област. При една такава интеграция би станало по-лесно центърът на ЕС – силните икономики - да подкрепят изпаднали в трудности държави от периферията. Но за това са необходими промени в договорите и прехвърляне на суверенитет на наднационално ниво. Няма спор, че гърци и испанци ще подкрепят един такъв процес. Но пришпорването му с поведение като това на СИЛИЗА – т. е. с национални действия, които другите виждат като изнудване – не помага с нищо на интеграцията. Напротив, отлага я още във времето, а може би я прави и невъзможна.

Така че твърдението, че гърците са гласували за по-интегрирана и солидарна Европа, е само частично вярно, защото те настроиха големи маси от хора в държавите кредиторки против една подобна Европа. Аналогията, която се налага, е с референдумите за ратификация на договора за Конституция на Европа от 2004 г. Идеята беше тези референдуми да са триумф на една по-интегрирана Европа, а всъщност се превърнаха в сериозна спирачка на интеграционните процеси. Има опасност гръцкият и подобни референдуми да имат същия негативен ефект.

 

 

Коментарът на Даниел Смилов е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.