Винаги съм се тревожeл дали правя нещата по възможно най-добрия начин, казва Майкъл Пейлин от „Монти Пайтън“ в интервю за „Гардиън“. Прочутият актьор подготвя театрално шоу The Thirty Years Tour, което започва на 24 септември в Гейтсхед и ще продължи до 30 октомври. То е базирано на двете части от книгата му Diaries 1969-1979: The Python Years и Travelling to Work: Diaries 1988-1998, втората от които отскоро е на книжния пазар във Великобритания. В нея комикът и запален пътешественик разказва за пътуванията си по света. Преди десетина години Майкъл Пейлин посети и България, но във филма си „Новата Европа“ описа София като „град, който не е зрелищен“. В интервю за „Гардиън“ 72-годишният комик си припомня миналото – за объркаността си, за съпругата си и за чувството за вина да се отпуснеш с книга и чаша уиски в края на деня…

– Новото Ви шоу поглежда към дневниците Ви, писани в рамките на над три десетилетия. Когато минавате през тях, срамувате ли се от някои неща, които сте писали?

– Понякога. Изненадах се колко съм гневен за неща, които съм видял, или от някои хора. Същевременно през цялото време съм бил много самокритичен, за да се уверя, че онова, което съм пишел, е било добро, а в случая с комедиите – забавно. Възможно най-забавно. Тъй че нещата са се случвали трудничко. Поглеждам назад и виждам един объркан човек. Всеки публикуван том от дневниците включва 25% от написаното, редактирал съм много. Постоянно си казвам: „Хайде, де, защо се притесняваш толкова?“, но от друга страна, мисля, че не мога да действам нормално, без да се кахъря за щяло и нещяло.

– Все още ли се притеснявате?

– Да. Искам нещата да бъдат възможно най-добри, леко необичайни, леко различни. Независимо дали става въпрос за Clangers (бел. ред. – британско детско анимирано шоу), където се опитвам да заменя невероятния Оливър Постгейт (бел. ред. – английски аниматор и сценарист, 1925 – 2008), или присъствам на благотворително събитие, където трябва единствено да стана и да обясня какво се цели, аз искам да кажа нещо хубаво, нещо, което никой друг няма да каже.

– Разкажете ни за един ден от живота на Майкъл Пейлин. Какво правихте вчера?

– Ами събудих се около 7,30 ч, след това разговарях по телефона с някакъв служител, защото отново нямах интернет, и така няколко седмици. След това излязох да обядвам с Дан Патерсън, който е сценарист и продуцент на шоуто Whose Line Is It Anyway. Хапнахме в „Лемония“ в Рийджънтс парк роуд. Ходих дотам и обратно пеша, а следобеда тичах от Хемпстед хийт до Кенууд хаус – нещо, което се опитвам да правя два пъти седмично. После съпругата ми излезе на среща и прекарах вечерта, четейки в градината.

– Коя част от деня беше най-хубавата?

– Онази, в която седнах около 6,30 ч вечерта и започнах без чувство за никаква вина да си чета роман, с чаша уиски в ръка. Беше един изключително приятен час. Чета книгата „Стил“ на Джоузеф Конъли. Той е забележителен писател: не се впуска в излишни обяснения, а пристъпва директно към нещата.

– Защо бихте се чувствал виновен?

– Защото това идва с усещането да си на свободна практика. Всеки час от деня чувствам, че трябва да направя още по-добро онова, което съм свършил току-що, или да се подготвя за нещо, което ми предстои, за да го направя по-добре, или да напиша нещо ново. Съзнанието ми е постоянно ангажирано с тези три неща. Рядко смятам, че съм направил всичко необходимо, и съм си откупил малко свободно време.

– Сега нямате ли нужда тъкмо от повече свободно време?

– Да, с остаряването искам да забавя малко крачката и да го раздавам по-спокойно. Но все още се терзая какво бих могъл да направя и как да го направя. Няма значение колко награди за цялостно творчество ще получиш, животът все няма да ти стига.

– Дневниците обогатиха ли спомените, които пазите за живота си? Припомниха ли ви неща, които сте забравил, или хора, които сте срещал?

– Определено. Прелистих ги, докато се подготвях за шоуто, и си дадох сметка колко много неща съм направил и че с повечето от тях съм се забавлявал. Но също така си припомних и за някои неуспехи – например, когато заминахме за САЩ, за да представим „Монти Пайтън“ по американската телевизия. Отидохме в Калифорния, за да участваме в The Tonight Show, но не се получи добре. Харесваше ми да чета колко объркани са се чувствали хората, докато са ни гледали, защото по онова време „Пайтън“ все още не беше онази разрушаваща бариери природна стихия. Правехме абсолютно същите скечове, които изпълнявахме и по-късно, но тогава се блъснахме в една стена от неразбиране.

– Как успяхте да преживеете неуспеха?

– О, свикнахме да излизаме на по питие и да го забравяме. Великото беше, че бяхме отбор и се подкрепяхме взаимно. Не че харесваха, да кажем Тери Джоунс, а не харесваха мен. Просто не харесваха нас, точка.

– Имало ли е моменти, в които сте се чувствал притеснен от идеята да публикувате дневниците си?

– Вероятно да. На моменти може би съм си мислел, че живея за мига, а на следващия ден да съм се чувствал съвсем различно. Предполагам, че съм си мислел: „Я, каква бъркотия! Няма да казвам на никого“. Сега като погледна назад, осъзнавам, че тази бъркотия е неизменна част от творческия процес.

Онова, което отчасти ме накара да публикувам дневниците, е, че хората постоянно ме питаха дали няма да напиша автобиография, а аз винаги отговарях: „Но аз имам дневници!“. В крайна сметка си казах защо не? Те са доста показателни, сурово осветяване на живота ми. Ако бях написал автобиография, всичко щеше да е много загладено.

– Преди да ги издадете, жена ви чела ли е дневниците?

– Не, нито тя, нито децата ми. Но не защото не са искали, а защото ги разлиствах и веднага след това ги прибирах в чекмеджето. Дневниците са нещо много лично, те не са блог, който всеки може да види. Освен това семейството ми живее с мен, тъй че едва ли е изпитвало необходимост. Когато преди осем-девет години реших да ги публикувам, една прекрасна дама, наречена Кат, ги набираше за печат, тъй като бяха ръкописни. Всеки път, когато ми пращаше нова част, интересът на жена ми се разпалваше и аз й четях откъси. Тя е част от живота ми от толкова много време. Бяхме женени три години преди да започна да пиша дневниците, а догодина ще празнуваме 50-годишнината от сватбата си.

Онова, което намирам за много интересно в дневниците, е колко са субективни. Един от „Пайтън“ каза, че трябва да издадем нова версия, в която всички те да пишат в полето какво всъщност се е случило.

Площад Славейков