Ad Config - Website header

 

Article_top

Клуб Z

СИМОНА РУСЕВА

БЕРЛИН - “Българският бард революционер: По пътя на блуса в посока демокрация” е впечатляваща обширна публикация в авторитетния в. “Франкфуртер алгемайне”, посветена на Васко Кръпката.

Изданието представя близкото ни минало, еуфорията след рухването на комунизма и днешната реалност през погледа на един именит наш творец. Това е далеч по-голямо попадение в целта, отколкото коментар на виден социолог или историк за случващото се у нас. Авторът Франк Щир е разговарял с фронтмена на “Подуене блус бенд” и автор на незабравимата песен “Комунизмът си отива” в дома му в Драгалевци.

Предлагаме ви публикацията със съкращения на онова, което ни е до болка известно. Запазваме обаче много от познатото, но видяно и преживяно от Васко Кръпката.

Авторът го представя с творческия му псевдоним, но пояснява, че истинското име на блусара е Васил Георгиев. Според журналиста Щир историята на бандата “Подуене блус бенд” всъщност е историята и на времето на промените у нас след края на 1989 г. А “Комунизмът си отива”, изпълнена години по-късно дори в Европейския парламент, е била химнът на българското демократично движение. 

Една от последните песни на Кръпката – “Пълен плейбек”, пък е жигосващ коментар срещу фалша в политиката и попкултурата.
Докато немският гост се диви на гледката към Витоша от огромния прозорец, Кръпката си спомня, че е бил едва на 6 години, когато за пръв път е чул изпълнение на “Бийтълс” и останал като омагьосан. Спомените го връщат към леля му Стефка, която като момиче обожавала минижупа. Милиционер й лепнал печат на бедрото. Точно тя повела Васко в света на рокендрола и моторите. Един ден гаджето й Спиро донесъл касетофон.

“Когато чух “О, дарлинг” на Бийтълсите, имах чувството, че виждам извънземни. За мен музиката се превърна в спасителен остров”, казва Кръпката.

Но и сега, когато се отправя с бандата си на турне на Запад и бусът стига до Калотина, той неизменно си спомня за преживяното в Народна република България:

“Когато бях пионерче, ни закараха на границата с Югославия и ни построиха в една редица. Казаха ни: “Тук е границата към лошия свят, от тук нататък има наркотици, оръжейни гешефти и проституция. Там не ви очаква нищо добро. Ние охраняваме тази граница, за да не отивате в лошия свят. Ако все пак решите да бягате, вие се превръщате в диверсанти. Длъжни сте да знаете, че в такъв случай на тази граница се стреля на месо.”

В този миг пред децата се появил як мъж с бандажи на ръцете и поел към граничната бразда. Пред очите на децата било насъскано овчарско куче, обучено да дави диверсанти.

“Такова преживявяне не можеш никога да забравиш. Моят отговор впоследствие беше музиката. Аз просто станах музикален диверсант”, изрича блусарят бунтар.

През 80-те години на миналия век автомеханикът Васил Георгиев се отдава на музиката първо като барабанист в “Старт”,  “Паралел 42” и в други формации.

Тогава се сблъсква с комунистическата музикална мафия. Имало цели четири комисии – една одобрява текста на песента, друга музиката, трета аранжимента и последната изпълнението. Текстът трябвало да е ведър и в никакъв случай да не навява на протест. Е, имало ги вече “Щурците”, “ФСБ” и “Диана експрес”, но въпросните комисии зорко бдели и не допускали изпълнения на класически блус и рок. Това било вредно американско влияние и, естествено, под забрана. “Едва в края на 80-те години на Георги Минчев се удаде да запише истинско рок-парче”, спомня си Кръпката.

Разговорът стига до бурните събития у нас през ноември 1989 г. с падането на Берлинската стена и рухването на режима на Тодор Живков у нас. Слага се началото и на масови демонстрации, организирани от Съюза на демократичните сили.

“Бях сред хората с барабанате и китарата си. На сцената бяха известни изпълнители, като Лили Иванова, Кирил Маричков и Георги Минчев. По време на голямата демонстрация на 14 декември 1989 г. на площада пред катедралата “Александър Невски” отидох при Георги Минчев и му казах: “Здрасти, Жоро, аз съм Васко. Имам една песен, казва се “Комунизмът си отива”. Мислиш ли, че е подходящо сега да я изпея?”

Минчев веднага се съгласява и Кръпката за пръв път изпява пред многохилядна публика песента, превърнала се впоследствие в химн на демократичното движение.

Истинският голям концерт на “Подуене блус бенд” е след изборите през юни 1990 г., когато посткомунистите, станали вече социалисти, спечелиха вота не без машинации, отбелязва Щир и припомня палатковия лагер пред президентството, наречен “Градът на истината”. Точно на това място бандата изпълнява парчетата си, които по неволя слушат и “другарите”. Тогава тяхната централа все още е в Партийния дом в непосредствена близост до президентството.

Дали бардът бунтар е подозирал колко ще е труден пътят на България от тоталитарния социализъм до свободното пазарно стопанство и демокрацията?

“В страната ни имаше катаклизми – лични и обществени. В началото на века някои от музикантите от бандата ми решиха да правят друга музика. Оставиха ме сам на пътя на блуса. Почти по същото време много българи решиха, че не са готови за конкуренцията, кято се нарича демокрация. Прекалено много от тях чакат от небето да паднат печени гълъби. Ставаше и все по-ясно, че на корупцията няма опозиция. Че не е лесно да живееш при комунизма, но знаех, но трябваше да прозра, че и при посткомунизма не е лесно”, признава Кръпката.

По време на протестите през лятото на 2013 г. срещу правителството на Орешарски той е подкрепял на митинги извънпарламентарната опозиция с песни като “Бюрократ”, “Ден след ден” и разбира се – “Комунизмът си отива”. За барда обаче нямало голямо значение, че след година на протести Орешарски подал оставка, а бившият бодигард на Тодор Живков – Бойко Борисов, за втори път застанал начело на кабинет: “Правителствата идват и си отиват, а политическите игрички продължават да се играят.”

Вътрешно той се е освободил от лутаниците в политическото всекидневие. В публичното пространство се повтаряли едни и същи теми, както при повредена грамофонна плоча. 

Авторът на публикацията допълва, че политическият ни елит се е провалил в борбата с корупцията и организираната престъпност. Едно от следствията е много българи да напуснат страната и да потърсят щастието си другаде. Васко Кръпката контрира, че у нас има и много свестни хора. Той припомня, че по време на протестите пред парламента миналата есен благодетел подарил на студентите скъп бял роял. За Васко този жест и фактът, че в България има и такива хора, било далеч по-важно от някакви си оставки. Признава обаче:

“Пет минути за българина са десет минути. За коренна промяна България се нуждае не от 25, а от 50 години.”

Берлинската стена е имала две страни – едната е била изписана с графити и там кипял живот по улиците, а от другата управлявали  калашниците.

“Решаващият въпрос е дали ти си в състояние да определяш от коя страна на зида искаш да живееш. Вярвам, че България ден след ден крачи по посока на нормалността. Днешната България ми харесва далеч повече от миналата”, заключава мъдро Васко Кръпката.

 
Васко Кърпката. Снимка Уикипедия

СИМОНА РУСЕВА

БЕРЛИН - “Българският бард революционер: По пътя на блуса в посока демокрация” е впечатляваща обширна публикация в авторитетния в. “Франкфуртер алгемайне”, посветена на Васко Кръпката.

Изданието представя близкото ни минало, еуфорията след рухването на комунизма и днешната реалност през погледа на един именит наш творец. Това е далеч по-голямо попадение в целта, отколкото коментар на виден социолог или историк за случващото се у нас. Авторът Франк Щир е разговарял с фронтмена на “Подуене блус бенд” и автор на незабравимата песен “Комунизмът си отива” в дома му в Драгалевци.

Предлагаме ви публикацията със съкращения на онова, което ни е до болка известно. Запазваме обаче много от познатото, но видяно и преживяно от Васко Кръпката.

Авторът го представя с творческия му псевдоним, но пояснява, че истинското име на блусара е Васил Георгиев. Според журналиста Щир историята на бандата “Подуене блус бенд” всъщност е историята и на времето на промените у нас след края на 1989 г. А “Комунизмът си отива”, изпълнена години по-късно дори в Европейския парламент, е била химнът на българското демократично движение. 

Една от последните песни на Кръпката – “Пълен плейбек”, пък е жигосващ коментар срещу фалша в политиката и попкултурата.
Докато немският гост се диви на гледката към Витоша от огромния прозорец, Кръпката си спомня, че е бил едва на 6 години, когато за пръв път е чул изпълнение на “Бийтълс” и останал като омагьосан. Спомените го връщат към леля му Стефка, която като момиче обожавала минижупа. Милиционер й лепнал печат на бедрото. Точно тя повела Васко в света на рокендрола и моторите. Един ден гаджето й Спиро донесъл касетофон.

“Когато чух “О, дарлинг” на Бийтълсите, имах чувството, че виждам извънземни. За мен музиката се превърна в спасителен остров”, казва Кръпката.

Но и сега, когато се отправя с бандата си на турне на Запад и бусът стига до Калотина, той неизменно си спомня за преживяното в Народна република България:

“Когато бях пионерче, ни закараха на границата с Югославия и ни построиха в една редица. Казаха ни: “Тук е границата към лошия свят, от тук нататък има наркотици, оръжейни гешефти и проституция. Там не ви очаква нищо добро. Ние охраняваме тази граница, за да не отивате в лошия свят. Ако все пак решите да бягате, вие се превръщате в диверсанти. Длъжни сте да знаете, че в такъв случай на тази граница се стреля на месо.”

В този миг пред децата се появил як мъж с бандажи на ръцете и поел към граничната бразда. Пред очите на децата било насъскано овчарско куче, обучено да дави диверсанти.

“Такова преживявяне не можеш никога да забравиш. Моят отговор впоследствие беше музиката. Аз просто станах музикален диверсант”, изрича блусарят бунтар.

През 80-те години на миналия век автомеханикът Васил Георгиев се отдава на музиката първо като барабанист в “Старт”,  “Паралел 42” и в други формации.

Тогава се сблъсква с комунистическата музикална мафия. Имало цели четири комисии – една одобрява текста на песента, друга музиката, трета аранжимента и последната изпълнението. Текстът трябвало да е ведър и в никакъв случай да не навява на протест. Е, имало ги вече “Щурците”, “ФСБ” и “Диана експрес”, но въпросните комисии зорко бдели и не допускали изпълнения на класически блус и рок. Това било вредно американско влияние и, естествено, под забрана. “Едва в края на 80-те години на Георги Минчев се удаде да запише истинско рок-парче”, спомня си Кръпката.

Разговорът стига до бурните събития у нас през ноември 1989 г. с падането на Берлинската стена и рухването на режима на Тодор Живков у нас. Слага се началото и на масови демонстрации, организирани от Съюза на демократичните сили.

“Бях сред хората с барабанате и китарата си. На сцената бяха известни изпълнители, като Лили Иванова, Кирил Маричков и Георги Минчев. По време на голямата демонстрация на 14 декември 1989 г. на площада пред катедралата “Александър Невски” отидох при Георги Минчев и му казах: “Здрасти, Жоро, аз съм Васко. Имам една песен, казва се “Комунизмът си отива”. Мислиш ли, че е подходящо сега да я изпея?”

Минчев веднага се съгласява и Кръпката за пръв път изпява пред многохилядна публика песента, превърнала се впоследствие в химн на демократичното движение.

Истинският голям концерт на “Подуене блус бенд” е след изборите през юни 1990 г., когато посткомунистите, станали вече социалисти, спечелиха вота не без машинации, отбелязва Щир и припомня палатковия лагер пред президентството, наречен “Градът на истината”. Точно на това място бандата изпълнява парчетата си, които по неволя слушат и “другарите”. Тогава тяхната централа все още е в Партийния дом в непосредствена близост до президентството.

Дали бардът бунтар е подозирал колко ще е труден пътят на България от тоталитарния социализъм до свободното пазарно стопанство и демокрацията?

“В страната ни имаше катаклизми – лични и обществени. В началото на века някои от музикантите от бандата ми решиха да правят друга музика. Оставиха ме сам на пътя на блуса. Почти по същото време много българи решиха, че не са готови за конкуренцията, кято се нарича демокрация. Прекалено много от тях чакат от небето да паднат печени гълъби. Ставаше и все по-ясно, че на корупцията няма опозиция. Че не е лесно да живееш при комунизма, но знаех, но трябваше да прозра, че и при посткомунизма не е лесно”, признава Кръпката.

По време на протестите през лятото на 2013 г. срещу правителството на Орешарски той е подкрепял на митинги извънпарламентарната опозиция с песни като “Бюрократ”, “Ден след ден” и разбира се – “Комунизмът си отива”. За барда обаче нямало голямо значение, че след година на протести Орешарски подал оставка, а бившият бодигард на Тодор Живков – Бойко Борисов, за втори път застанал начело на кабинет: “Правителствата идват и си отиват, а политическите игрички продължават да се играят.”

Вътрешно той се е освободил от лутаниците в политическото всекидневие. В публичното пространство се повтаряли едни и същи теми, както при повредена грамофонна плоча. 

Авторът на публикацията допълва, че политическият ни елит се е провалил в борбата с корупцията и организираната престъпност. Едно от следствията е много българи да напуснат страната и да потърсят щастието си другаде. Васко Кръпката контрира, че у нас има и много свестни хора. Той припомня, че по време на протестите пред парламента миналата есен благодетел подарил на студентите скъп бял роял. За Васко този жест и фактът, че в България има и такива хора, било далеч по-важно от някакви си оставки. Признава обаче:

“Пет минути за българина са десет минути. За коренна промяна България се нуждае не от 25, а от 50 години.”

Берлинската стена е имала две страни – едната е била изписана с графити и там кипял живот по улиците, а от другата управлявали  калашниците.

“Решаващият въпрос е дали ти си в състояние да определяш от коя страна на зида искаш да живееш. Вярвам, че България ден след ден крачи по посока на нормалността. Днешната България ми харесва далеч повече от миналата”, заключава мъдро Васко Кръпката.

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

Десен

Това остаряло момче защо въобще му дават трибуната да говори глупости. Той си остана символ на 90 -те, оттук-нататък каквато и простотия да изръси се излага. Необразован е милия, от плебса..,за какви неща говори, които не са от неговата компетентност. Да, гадно е да си употребен, но нека не ме занимава със "страданията" си :))))
Анонимен's picture
Анонимен

ба Добри

Вий, чие наследство аристократично, сте, Десни , Славчо Трънский ил Денчо Знеполский, а мож и на някой отколешен велик Варварски Велможа по днешните бг земи,е, сигур сте с академични познания и превелик учен и творец, еми Васето няма ващо потекло и ценз, но хората го обичат, па и песните му пеят, па и не виждам да страда.......
Анонимен's picture
Анонимен

Десен, ама десен цървул.
Анонимен's picture
Анонимен

Боклук,какво ти е дясно,комуняго?!
Анонимен's picture
Анонимен

Развеселен

Свестен и истински
Анонимен's picture
Анонимен

Хората на изкуството са непоправими оптимисти.
Красимир Кабакчиев's picture
Красимир Кабакчиев
Кабакчиев враг на народа № 1

Кабакчиев враг на народа № 1

Васко Кръпката има страхотни вербални попадения: "комунизмът си отива" (тогава наивен - не е знаел, че ще е адски бавно), "някой постоянно оцелява / защото други срещу бурята стърчат", ето сега и това "на корупцията няма опозиция". Подразбира се - в България. В тая "държава" такива статии са изключителна рядкост. Добре, че има Германия и германци, които да ги пишат и да обясняват кое как на българите. На българите за България. На тия, на които трябва да се обяснява, а те са страшно много. На мен лично няма какво да ми се обяснява. Но голямо браво на авторката за тази преразказана публикация, достави ми голямо удоволствие!
Анонимен's picture
Анонимен

Мен ме кефи! Рядко от истинските и точни хора!
Анонимен's picture
Анонимен

До г-н Кабакчиев

Най-сърдечно Ви благодаря, господин Кабакчиев!На мен съжденията на Васко Кръпката също ми харесаха. Той говори трезво и дори отрезвяващо. Поради тази причина реших да предложа текста на читателите ни, макар и преразказан. Радвам се, че споделяте мнението ми.
Красимир Кабакчиев's picture
Красимир Кабакчиев
Кабакчиев враг на народа № 1

Кабакчиев враг на народа № 1

Госпожо Русева, щом сте с такова мислене, пожелавам Ви да продължите по тази линия и да достигнете например до близки до онези изключителни за България журналистически висоти, демонстрирани от Христо Христов: http://desebg.com/2011-01-06-11-15-20/40-2011-01-23-09-49-18. Неговата книга "Убийте Скитник" http://desebg.com/images/stories/Pamet/Moi_knigi/Ubiite_Skitnik-korica.pdf е настолната книга за българската история през последните 70 години и би трябвало да е първата книга за изучаване на нова българска история в училищата. Но в българското така наречено образование не е предвиден дори Георги Марков, какво остава за тази книга? Има страшно много какво да се прави в българската журналистика - дано Вие да го правите все така, както с тази публикация.
Анонимен's picture
Анонимен

До г-н Кабакчиев

Отново Ви благодаря, уважаеми г-н Кабакчиев! За жалост сте безпощадно прав, у нас Христо Христов и Георги Марков не само не се изучават, а и подозирам, че не са познати на по-младото поколение. За жалост не е възможно да осъществя пожеланието Ви към мен - не на всеки е дадено да е на висотата на Христов и Марков.
Красимир Кабакчиев's picture
Красимир Кабакчиев
Кабакчиев враг на народа № 1

Кабакчиев враг на народа № 1

Ееее, госпожо Русева, вероятно всеки е връх в някаква дейност, дори и незначителна тя да изглежда. Аз бих искал да пея като Мик Джагър и да тичам по сцената като него ... - ама то даже второто трудно ми се удава :-))) , макар че съм 12 г. по-млад от него. Но това не ми пречи да го гледам и слушам.
Анонимен's picture
Анонимен

Ела и при нас, Диогене!

Не години, на България й трябват ИНТЕЛИГЕНТНИ хора, за да има промяна. Нужни са високо образовани хора, които могат да решат проблем не под диктовка, натиск, подкуп, а само в съгласие със собствената си съвест и мисъл. Къде са тези хора. Да си спомним някогашната статия на Дм. Лихачов - "Дефицит, который никому не нужен".

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията