Освен ако не сте от Северозападна България, почти сигурно сте разчели грешно думата от заглавието. А може да познаете дали сте оттам, ако имате 45-годишно колело „Украйна“, което ползвате и мотопед „Симсон“, който ви е мечтата... Та, думата не е множественото число на „омраза“, а на „òмраз“ - един шедьовър от диалекта на споменатия най-беден регион на най-бедната еврочленка. Който е толкова беден, че ражда вълшебни, богати като Крез души.

Òмраз е съществително от мъжки род единствено число. Тип човек. Няма го по речниците, но го има в съседната къща. Казва ни нищо и всичко. Òмразът в незлобивото му, веселяшко значение, на приятелски е шега... Като пустиняк. Което в същия регион не е занемарен терен, а също тип човек. Просто е, нали?

Но сега веселите значения не ни интересуват.

Òмразът може еднакво да е такъв, който привлича всеобщата, или най-често, който излъчва огромни количества авторска омраза. Към околния свят. Òмраз не е хейтър – второто е придобито или платено, а първото – природен талант.

Ние сме òмрази. Да вземем един ден. Омразата се събужда заедно с нас с първото отваряне на очи след тази малка смърт, която по същество представлява всеки сън. Ако е неделя, тя се събужда точно в 7.00 ч с песента на хилтито на комшията, което неуморно се труди точно сега. Или с последния спомен от „снощи”, който всъщност е от 5 ч. сутринта, когато сте се предали пред трелите на Мухарем Сербезовски, носещи се от долния етаж. „Горкият човек – избрал е в неделя да поработи, че няма кога.” Това си казваме, нали? Особено като знаем, че после до довечера нямаме асансьор, защото ще сваля резултата от труда на хилтито до контейнера. Който пък после няма да го изхвърлят 1 месец заради това. Или: „Ей, млади хора - чудесно е, че са се събрали да се повеселят! Сега им е времето.”

Ако е делник, на път за работа мразим по два различни начина този, който аха да ни удари, щото толкова си може, и другия, който аха да ни удари от наглост заради новото си Ауди. Мимоходом в калабалъка намираме време да помразим и номерата „РК”, като че те си умират от кеф да стават в 5.00, за да пътуват като малоумни всеки ден на работа. Ако сме с метрото, мразим кляфките, които правят само една крачка навътре и започват да си говорят точно на вратата, сякаш не са се виждали от последните 3 прераждания. Колоездачите мразят тези, които ходят по велоалеите, пешеходците мразят самото разхищение на място за велоалеи.

„Какви прекрасни хора – щом всички пътуват в този час, значи имат работа! Ще има БВП!” Това си помисляме, сигурен съм...

В неделя няма да отидем на църква, защото в някакъв вестник писало, че попът има „Патек Филип“, а ние по принцип не харесваме хора с „Патек Филип”. Ако решим просто да се разходим из града, мразим това, че пак сме уцелили провеждащата се модна седмица на анцузите, а кучетата на същите хора-анцузи държат да ни направят на кърваво кьопоолу. Мразя един, който си е направил ушите колкото трамвайни спирачки с някакви импланти, просто защото не е като мен.

Софиянците мразят провинциалистите, защото цапат, момичетата им са с прически на „баклавички” и като говорят, задължително те побутват по рамото. Провинциалистите мразят софиянците, защото са нафукани, изкарват незаслужено много пари и смятат, че ако говориш „на мьеко“, задължително си малоумен

Старите мразят младите, защото знаят всичко за IPhone 6, който нямат, а не могат да изредят без запъване азбуката от А до Я, която като българи имат от 1000 години и кусур. Младите мразят старите, защото са мрънкащи болни лузъри и в крайна сметка какъв им е проблемът с тъпата азбука, като така и така я има в Гугъл.

Бареков мрази всички безпринципни мекерета и почти всички олигарси. Волен мрази всички, които се съмняват в личната му значимост. А отскоро и в тази на Русия.

Всички българи заедно мразим да ни става течение и непреходното притеснение дали не можеше да се наядем още малко.

Като казах българи, в последно време с огромно учудване открих, че съм голям патриот. Родолюбието ми е толкова яко, че няма нужда да го храня с омрази (този път ударението си е нормално), за да оцелява. Така не ми се налага да презирам руснаците, че са мегаломани от псевдоимперия по цървули, или Запада, че си представя решението на проблемите си, ако узакони секса с игуани, кафемашини и телбоди. Както и шмъркането на пепел от грайфери на совалки... Забравих ли сирийските бежанци? Не – подхранвам си го (родолюбието) с това, че съм тук, а не там, гледам си работата и си плащам данъците. Пък колкото наддаде – толкова.

Разбира се, това са извратени примери – крайности. Но ги давам, защото понякога е нужна лупа, за да се вгледаш по-добре в нещо.

Да ме прощава Рицаря на конфузните изказвания Антон Кутев, че ще го изплагиатствам, ама и омразата ни се предава като СПИН – по кръвен и по полов път. Не само склонността да гласуваш за БСП. Познавах жена, която една сутрин се хвалеше наляво надясно как подучила малкото си хлапе в детската градина какво да прави: някакво дете го засегнало с нещо и тя му казала на другия ден да се преструва, че нищо няма. Докато не издебне другарчето разсеяно и тогава леко да му заходи в гръб и да го фрасне с едно от столчетата по главата. Ама да гледа да е с металните крака на столчето... И се гордееше как детето я послушало. Как мислите, какъв човек може да стане това хлапе? Колко избор му оставям, когато аз съм това, което съм?

Знаем ли кого и защо мразим и как се предава това „натам”? И дори да знаем, или както се казва – „да имаме основания”, от това добре ли ни става?

Най-обичаме да мразим. И най ни е гот да ни е кофти.

Изумително е с какъв сизифовски устрем държим да си скапваме живота. Дотолкова мразим, че мнозина предпочитат да живеят сами или да не създават деца, защото мразят да им се „разбутва” животът. Нещо феноменално, признайте, което е в противоречие със самата идея за битие. Ядеш, пиеш, или ако имаш парички - обикаляш островите, ставаш на 80, завесата пада. Точка.

Ама, не съм срещнал подходящия човек, казват. Ами то реално подходящ човек няма - ангелите не са много напоследък. Всеки би те дразнил с нещо. Единственото, което не мразим, са егоизмът и егоцентризмът ни. А трябва. Неспирните претенции ни задушават и ни правят точно обратното на щастливи. Естествено, че животът тук е отвратително тежък, но сега не говоря за него, а за мен и теб. Той, животът, вече е голям - да си се оправя...

Кока-колата например е съвсем безобидно нещо, освен ако не сте ръжда по катинар. Залейте стария си катинар с кока-кола и ще видите какво става. Същото прави този ад от анти-емоции с нас. И после отключва най-различни неща, повечето неприятни, че дори и смъртоносни. С омразата не е толкова безобидно да живееш и да оставяш туширането й за утре – питайте някое дете, което току що е заклало човек в селската чалготека. Не е да ги няма такива.

Не казвам да тичаме с букети след оня с хилтито, простаците, лъжците, дребните тарикати и всички други герои на нашето време. А да сме против самото явление, без да тровим себе си с гняв, гордост и комплекси, които раждат омразата. Знаете ли какво казва един гръцки старец: „Придобий простота в общуването с другите, за да не се затрупваш с помисли и главата ти да не се обърква.” Не е Зорба Гъркът, старецът Пасий е – един почти светец почти от наше време.

От себичност да го направим, ако трябва – за да ни е добре. Все едно, ако на гаджето ти се появи цирей на д-то, да изхвърлиш цялото гадже през балкона Проблемът е в мене, в тебе - не е в гаджето или цирея. Никога няма да са налице съвършените климатични, влагови и торови условия, за да цъфне и върже, да се разкрие пред обществеността прекрасната (но неразбрана) персона, за която всеки смята себе си. Това са самоизмами.

Ама, простак е. И как точно ще го поправиш - като беснееш? И се прибереш при хората, които не мразиш, а обичаш, като кълбо от яд и нерви? Та да ги нервиш и тях? Остави го. Но мълчаливото лицемерно презрение не е никакво решение – подчертавам. Тогава просто бурята пак къкри, ама все едно вариш боб не в обикновена тенджера, а под налягане. Резултатът пак е боб, само че в единия случай работата може да завърши с взрив.

Òмрази – това сме ние. И, да – можем да си намираме оправдания, колкото си щем: животът такъв стана, всички така правят, това ми помага да пробивам... Но намерете едно огледало, застанете пред него, или пък се снимайте „селфи” и ме опровергайте – носи ли омразата ни щастие? Мир. Радост. Дълготрайно позитивно състояние, а не мимолетното злорадство, което след 5 мин. те хвърля в още по-голяма пустош. Ако има такъв човек, запознайте ме. Честно.

Веднага бих го намразил.