ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Йълдъз Ибрахимова ще излезе на сцената на джазфестивала в Банско на 11 август, вторник. Заедно с нея публиката ще чуе биг бенда на турските военно-въздушни сили, „Орлите на джаза”. Ще ги дирижира Мурат Аксой. 
Поканихме Йълдъз Ибрахимова в един горещ летен ден преди Банско, за да чуем мислите й не само опаковани в музика. За да разговаряме за свободата – не само в импровизацията, а и в миналото, и в бъдещето. Научихме и каква е мисията на живота й – не, не е само културата.

– Има страшно много джаз, вдъхновен от лятното време. С кои парчета бихте възпели един ден като днешния?

– Днес… В момента наум ми идва Summertime на Гершуин. Всеки път, като я пея, ми е като за първи път. Импровизацията е онова моментно чувство на свобода, което страхотно зарежда.

– Доколко импровизацията е репетирана при Вас?

– Не е репетирана. Импровизацията при мен е абсолютно освобождаване. Знам за тези, които са направили първите стъпки в джаза – големите звезди от началото на 20 век – че при тях има и импровизации, изработени предварително. Разбираемо е, когато я има умората от дългите турнета – не се оставяш само на една спонтанна импровизация. Тя винаги носи рискове. Но аз обичам да рискувам по този начин.

– Не се ли е случвало да Ви секне вдъхновението?

– Да секне – не. Но усещам, че човек невинаги може да бъде в блестяща форма, особено гласът му. Моят инструмент е жив орган, трябва да го пазя, защото нямам резерва, както при инструменталистите. Аз живея според това кое е най-доброто за моя глас – за тези сантиметър и половина две гласни връзки.

– Страхувате ли се от онзи миг, когато гласът Ви ще каже „дотук“?

– Не мисля за това. Но може би ще намеря някакъв начин, с който пак да правя музика, да изразявам с глас своите чувства – независимо, че гласът ми няма да е в пълен капацитет. Живият организъм си има своето развитие, възход и накрая умора. Аз пея от 14-годишна възраст, когато започнах да взимам уроци по пеене. На 15 ме приеха в Музикалната гимназия в София.

– Сега дъщеря Ви Суна е приета да учи в Музикалната академия…

– Приета е и тук, но кандидатства и в Консерваторията в Анкара. Да видим къде ще избере.

– Защо не кандидатства с пеене, а с контрабас?

– Двоумихме се. С мои приятели музиканти от оркестри разговарях с какъв инструмент да кандидатства. Аз лично не исках да е с пиано – защото е изключително тежка задача да бъдеш пианист солист, конкуренцията е жестока. Пианистът няма шанс, ако не стане солист, да бъде член на симфоничен оркестър. Аз мисля за бъдещето й, за това да си намери работа. Иначе са толкова години напразен труд… Музиката е нещото, с което ако не се занимавате, много бързо ви изоставя и излизате от форма – и като певец, и като инструменталист.

– Има ли напрежение между масовата и елитната култура в Турция, каквото виждаме в България?

– Не бих казала, че е толкова конфронтирано в Турция. Разбира се, има едно общество, което е с добро образование и с култура. Съществува и разбиране към хората, които не са имали възможност да живеят на по-високо ниво, да са по-образовани – те пък си имат своя среда. Макар че там турската народна музика е на пиедестал – ползва се с уважението на всички.

На Балканите традиционната музика е пропита с многовековна култура. Знаете, че човешката цивилизация е възникнала в страните около Средиземно море. Културите в този район си влияят една на друга. И Турция е на кръстопът, и България, и Гърция – въобще балканските страни са на кръстопътя на големите цивилизации в историята на човечеството. Това за всички нас е един огромен плюс.

– Огромен плюс, но и минус – тук винаги са се кръстосвали интересите на големите сили в политиката. Но Турция като че ли повече успява да отстоява националните си интереси, за разлика от България. Имате ли такова усещане?

– Доколко една държава може да отстои своите национални интереси докрай…? Невъзможно е. Едва ли има държава в света, която да е абсолютно независима. Просто трябва да се гледа напред в бъдещето, взимайки си поука от миналото – кое е било грешка и кое е било положително, прогресивно. Защото войните не водят до нищо добро. Историята го показва – една шепа хора могат да станат богати, но за народите войната е катастрофа.

– Турското робство непрекъснато се завръща в обществения дебат у нас. Неотдавна Райна Кабаиванска заявяви в интервю, че според нея в България турско робство не е имало, защото не сме били роби в античния смисъл на думата. Имате ли отношение по този казус? Робство ли е било, или не?

– За Османската империя е писано много – не само за българите. Мога да Ви кажа, че най-потиснати – а това не го видях в българските учебници – са били хората, живели в Мала Азия. Тези, които са били най-близко до Истанбул, са били принудени да плащат най-големите данъци. Независимо кой султан е управлявал Османската империя – всеки един от тях е държал турския народ на изключително ниско ниво като култура и образование. Султаните са говорили на език, който е бил неразбираем за народа. Неграмотността е била огромна. Едва няколко процента са можели да четат и да пишат до идването на Ататюрк. Държали са народа в неведение, в неграмотност – естествено, за да ги управляват по-лесно. Този механизъм действа във всеки век.

– Въпросът беше за робството – робство ли сме преживели, според Вас?

– Знаете ли – питала съм се защо султаните не са наложили турския език в цялата Османска империя. А където е минал англичанин… – ето, в Австралия съм била, в Нова Зеландия – навсякъде налагат своя език. Налагат го в Америка, в Индия – това е огромната страна, от най-богатите във всяко едно отношение. Примерно една голяма част от музикалните инструменти произлизат от Китай и Индия, от преди хиляди години. Бях в Южна Африка – тя няма нищо общо с европейската култура. Там хорта са били не експлоатирани, а подлагани на изтребване…

В ЮАР бях изпратена от Обединените нации, представлявайки България и Турция, на Световен форум по екология и социално развитие. От докладите, които бяха изнесени, могат да Ви настръхнат косите. Ние, човеците, се унищожаваме – както себе си, така и всичко наоколо. Водиха ни в рудниците за диаманти, в които отношението към работниците е било нечовешко. Едва ли някой би могъл да издържи да работи дълго време там. Знаете, апартейдът беше доскоро, до идването на Мандела. В тази страна всички говорят също английски.

А в Османската империя не са насилили поробените народи да говорят турски език.

– Но пък са ги подлагали на смяна на религията.

– И все пак България по време и след Освобождението си е останала християнска. Както и всички на Балканите, като си помислите – гърците, румънците. Босна и Херцеговина са приели мюсюлманството, но не и турския език. Османската религия не е наложила своята култура.

– Всъщност не е ясно кое откъде е – ежедневната ни реч е пълна с турски думи и изрази.

– Да, в българската реч има много турски думи. И не само у нас. Но това според мен е било политика на Османската империя – поробвала е, но не е наложила своята култура като задължителна. Англия е малка островна държава, а е завладяла огромни територии в сравнение с това, което е тя. И е наложила и своята култура, и своя бит, и какво ли още не. Докато султаните не са наложили своя начин на живот.

– Как се чувствахте, когато учехте за турското робство в училище?

– За мен нямаше разлика дали мое приятелче е българин, турчин или арменец. Важно беше да е човек, да уважава себе си и другите.

Спомням си в четвърти-пети клас, когато се стигна до часа по Турско робство – тогава всички деца ме погледнаха и учителката реши да поясни: „Да, деца, Йълдъз е туркиня, но тя е от добрите турци“. И децата се усмихнаха, приеха го. Беше много добър подход – да не се разделят хората по националност, което ги кара да се конфронтират.

– Как си обяснявате, че след две допитвания най-обичаната българска книга се оказа „Под игото“, а любимият български филм е „Време разделно“?

– Не го знаех. Ще ви дам такъв отговор – често каня български музиканти в Турция. Поканих „Динамит брас бенд“ – за съжаление днес вече я няма тази много добра група. Решиха да изминат с коли тези 1000 километра дотам, за да разгледат страната. Спомням си, Георги Борисов каза: „Досега бях американофил, но от това, което имахме възможност да видим по пътя, срещата с хората, публиката, станах тюркофил.“ Мисълта ми е, че хората трябва да се опознават максимално добре. Да пътуват повече. Да видят чуждия начин на живот и онова, което представлява тази страна. Когато хората се опознаят, ще видят колко са близки, колко общи неща имат.

– Да оставим политиката. Намирате ли причини още със ставането сутрин да запеете от щастие? Пеете ли от щастие, или само по работа?

– По работа повече, откровено казано. А майка ми пее почти непрекъснато. Аз и сега й се чудя как си запява и пее дълго време, с часове. Всички й казват да записва, защото това са стари песни, които се забравят, не се помнят.

– Губим старите мелодии, а днес трудно се раждат нови, защо?

– Трудно е, защото песента изразява чувства, а хората все повече се автоматизират. Когато човек умее да владее чувствата си, да не ги показва, е по-силен и по-властен като позиция. За съжаление безумното темпо, с което се движи днешното поколение, буквално изхабява чувствата, не оставя много място за сетивност…, всичко е все по-прагматично. Пред компютъра и с мобилния телефон човек комуникира, но като че ли става все по-самотен.

– Кое е най-ценното нещо за Вас, г-жо Ибрахимова?

– Най-ценни са природните ресурси, които ние използваме безумно, безогледно, без да мислим за бъдещето, за това каква природа, каква планета оставяме след нас, на нашите деца, внуци и правнуци. Те няма да имат никаква вина за нашата безотговорност. За мен най-ценното нещо, което притежаваме, е водата. Това означава живот, нали така сме го учили по книгите. Но доколко пестим тази вода? Държим се като че ли никога няма да свърши. А тя ще изчезне един ден…

– Вие как точно я пестите?

– Събирам всяка капка в големи пластмасови кутии. Аз никога не хвърлям кръглите кутии от кисело мляко – под всяка чешма вкъщи слагам по една и когато мия ръцете или лицето си, използвам водата за поливане на цветя, или пък за тоалетната. От всички съседи ние използваме най-малко вода – без да се лишаваме от най-необходимите нужди. Агитирам всички познати да правят същото. Жената, която идва да чисти при нас, но и при други съседи, ми каза: „Знаете ли, на толкова места вече виждам кутии под всяка чешма, те също пестят водата.“ Колко хубаво! Надявам се всеки да дойде на това самосъзнание.

– Но всеки сам трябва да стигне до тази мисъл, насила не става.

– Трябва да осъзнаем, че в бъдеще можем да сменим петрола с друго гориво. Но не и водата. Приела съм го като мисия за себе си. И независимо в коя страна отивам, в кой хотел, пестя водата до капка, доколкото ми е възможно. Независимо, че там не я плащам.

Мисля, че всичко това, което разказвам, трябва да започне да се учи сериозно от децата още в началното училище – обучение по любов към природата. Защото това ще ги накара да мислят по-разумно.

Имаме уникалния шанс да се родим на тази изумително красива планета, каквато не знам дали има друга в безкрайния космос. Ние всички сме отговорни за това, че сме тук, на Земята.

– Обучението по култура също е на последно място в българското образование. Как трябва да бъде положено началото, за да осъзнаят децата още в училище колко е ценна културата за нашето бъдеще?

– На децата още в началното училище трябва да се обясни какво е музиката, но и не само тя. Децата трябва да разберат какво е изкуство – че е много важна част от нашият живот, че не е само една професия.

Разказвала съм го и друг път – с мои колеги от класическата и джаз музика сме правили многобройни концерти в училищата. Едно софийско училище ме покани да обясня на децата какво е музиката. Срещу себе си видях ученици в първи клас, точно излезли от детската градина. Започнах да им обяснявам какво правя аз. Че има различни видове музика. Има основа, учи се. И какво да направим заедно? Решихме да изпеем песничка, която всички знаят – „Зайченцето бяло“. Започнахме. След това им обясних как тази мелодийка ще я променя. И ще си я измисля. Знам, че вие много измисляте – им казах, – много си съчинявате… И започнах да пея… Те ръкопляскат и ме питат какъв е този глас. Аз им отговарям, че това е глас като цвят. Някои казват, че е подобие на инструмент, а аз просто го използвам в различни цветове, а вие нали можете да рисувате – ги питам. Защото аз съм правила много концерти с художници на сцена. Те ме вдъхновиха да мисля и за гласа като за цвят.

Попитах ги в началото какви ще станат като пораснат. Отговориха: пилот, шофьор… След тези 35 минути им зададох въпроса отново. И знаете ли какво ми казаха? Джаз певци.

Площад "Славейков"