След като четири години кметовете си мереха фонтаните, сега започва меренето на кандидатите с обещания за още по-високи, по-каскадно конструирани, по-осветени, по-скокливи и по-озвучени водни атракции. Не, не съм права – ще се обещава водоснабдяване на безводни села, канализации, пречиствателни станции. След което ще се циментира някое и друго речно корито и ще се направи водно огледало пред общинската сграда.

Изборите след месец не са за кмет, те са за званието маркиз дьо Карабас. Знаете я тази приказка: чии са тези ливади – на маркиз дьо Карабас, чия е тази гора – на маркиз дьо Карабас. Замъкът? И той на маркиз дьо Карабас. Хотелът, стадионът, концесията, сметопочистващата фирма, транспортната… Всички кандидати за титлата "Маркиз дьо Карабас" вече са наели своите котараци в чизми и те пиарстват със замах, пред който Шарл Перо е разказвач с  бедно въображение. Всички концерти, на които ви се е струвало невъзможно да отидете, ще ви бъдат докарани на крака. Кандидатите ще сбъднат мечтата Ути да ви готви, докато Гъмзата ви свири. Ще се вихрят танци на народите, ще бъдат поставени рекорди на Гинес за най-дълга наденица, най-голяма мекица. Всеки котарак в чизми ще ви мърка за своя господар и ще дере очите на останалите. На една истина ще се падат по десетина лъжи. То и в приказката е така – първо трябва да се престориш на маркиз, за да ти се отворят царските двери, след което вече можеш да преразпределиш ливадите, замъка, концесиите, комисионите, търговете, службите.

Като се рови човек в стари вестници, открива такива неща. Дописник от Ямбол съобщава във в.  „Македония“ от 17 август 1870 г.: „Нашите граждани усетиха нуждата да съставят градска община и избраха две лица, които упълномощиха с подписите на всички граждани и с мухтарските печати да изберат членове и да направят устав, по който да се оправят гражданските ни работи, а най-вече училищните и черковните, които досега отиваха дармадан.“ 

В протоколната книга на община Сливен пък се открива следното решение от 13 май 1878 г.: „За нечистота пред вратите на къщята си да се штрафуват (глобяват) по една рубла сребърна осемнайсет лица.“ (Следват 18 имена на жители на градския център). А на 8 август 1878 г. протоколът гласи:  „Според едно съобщение от пристава трима цигани строили къщя в махалата си без никакво изволение. Градският съвет реши да им събори къщята и да ги штрафува с една и половина рубла сребърна.“

От разстоянието на времето изглежда, че тогава е било по-ясно за какво се правят общините –  да не е дармадан положението, тоест да има ред и който не спазва реда, да се глобява. Какво всъщност работи сега българският кмет, та тази позиция е тъй привлекателна? Да е заради заплатата, не е – много кандидати „зарязват“ бизнес, който им носи многократно повече доходи, за да се настанят на кметския стол. Да не говорим, че примерът на Йордан Лечков да работи без заплата се привидя като благороден и той си има последователи.

Теоретично задълженията и правомощията на кмета са описани в трийсетина точки в Закона за местното самоуправление и местната администрация, които звучат така, като че ли значат всичко, но едновременно с това биха могли да не означават и нищо. Видимо и на практика  кметовете се занимават със следните неща: цял ден преглеждат и подписват  документи, кандидатстват по европейски проекти, обявяват търгове и конкурси, назначава и уволняват, приемат гостуващи в града посланици,пращат поздравителни телеграми,  връчват награди, лисват менчета, правят си снимки с малки, по-големи и още по-големи деца.

От цялата  тази делова работа документите са най-важни – всяка проверка се прави по документи, кметовете много държат на изрядността на документите. Всичко може да е нечестно, важното е да е законно, разбирай – оформено надлежно. Може да се каже, че кметовете на практика имат две функции – да поддържат в устойчив на проверка вид документацията и да присъстват в ритуално-протоколен вид на определени събития. Това е всъщност стопанинът на града: той държи изкъсо работата на счетоводството, връчва букети или получава букети. Кметовете разполагат с толкова малко инструментариум за справяне в нестандартни ситуации като природни бедствия, да речем, че изцяло са се отдалечили от представата за институция, свързана преди всичко с основните грижи на едно място за живеене. Те са политико-протоколни фигури. От едната им страна са блокираните от раздори общински съвети, от друга страна назначените правителствени губернатори. Кметовете крачат по една доста тясна ивица между тези две институции, но затова пък как гордо крачат – те са избрани!

Това е видимото. Битката е заради невидимото. Назначаването на лоялни чиновници по съребрена, комшийска, казармена и друга благонадеждна линия. Корупционните схеми, нагласените търгове, рушвета, рекета, бизнеса с подставени лица, достъпните само с дрон имения. И докато тези неща са трудни за доказване, макар и известни на всички жители на всяка община, то една друга тенденция, не толкова видима и обсъждана, но затова пък доказана, е не по-малко притеснителна. На много места общината се явява най-големият работодател.

Ако трябва да се изброят десетте най-големи работодатели във Врачанска област, то шест от тях ще са общините във Враца, Бяла Слатина, Козлодуй, Борован, Мездра и Мизия. Несравними с работодателя АЕЦ „Козлодуй“ но все пак 6 от 10-те най-големи, сред които има само една частна компания, „Видахим“.  Подобно е в област Добрич – там пет от 10-те най-големи работодатели са общините Генерал Тошево, Добрич, Каварна, Балчик и Крушари. Така е и на други места. Като се прибави, че друг голям работодател навсякъде е „Водоснабдяване и канализация“ , излиза, че частният сектор никакъв го няма и че неусетно ние сме създали нещо като общински капитализъм вместо пазарна икономика,  с което повече се връщаме назад във времето на местния феодализъм, отколкото да се придвижваме към „Европа на регионите“.

Никаква корупция на местно равнище не може да бъде борена и изкоренена, ако не се пребори тази тенденция. И това трябва да започне с признанието, че на земя като една човешка длан не са й нужни 265 общини. Съгласно чл. 8 от Закона за административно-териториалното деление на Република България първото условие (с допълнение на закона от 1998 г.) за създаване на нова община е наличие на население над 6000 души. В началото на тази година с указ на президента бе създадена най-новата българска община Сърница. Както и да се сборуват жителите на трите населени места в нея – Сърница, Медени поляни и Побит камък – те са не повече от 4 950. Което все пак е пренаселено място в сравнение със завареното положение в община Трекляно – 629 души, община Чавдар – 1253 жители и др. Корупцията е трудна за доказване, но тенденцията е доказана – ние не сме страна на частното предприемачество и пазарната конкуренция, а на общините. Те са замъците, в които всяка партия иска да постави своя маркиз дьо Карабас, за да атакува европейските фондове и да устройва партията, членовете и себе дори.

Още материали от Веселина Седларска можете да прочетете ТУК.