През четирите години след започването на войната в Сирия, Русия не отстъпи от своята позиция в подкрепа на режима на Башар Асад. Руската дипломация умело се справи с кризата, възникнала след употребата на химическо оръжие в Гута през август 2013 г. и продължи да снабдява режима с така необходимото му конвенционално оръжие. Нещо повече - Русия продължи да прилага правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН. Междувременно обстановката в Сирия се усложни. През юни 2014 г. се появи “Ислямска държава”, a няколко месеца по-късно започна и водената от САЩ интервенция по въздух.

В сряда Русия започна независима военна кампания по покана на правителството в Дамаск. За подобно развитие на ситуацията се говореше от месеци, но мнозина анализатори изключваха пряката военна намеса от страна на Москва. Днес тя е факт. Очаквано, става дума за въздушни удари, които затвърждават тенденцията към избягване на традиционните скъпи и продължителни сухопътни операции. Руската намеса извежда на преден план няколко много важни въпроса.

Кой всъщност е терорист?

Най-общо тероризмът е тактика, която чрез насилие цели да постигне политически цели. Трябва да се отбележи, че не съществува универсален консенсус нито за правното, нито за академичното значение на термина. Въпреки, че тероризмът най-често е свързван с по-слабата от към ресурси и възможности страна в даден конфликт, в последните години в академичните среди все по-често се говори и за така наречения държавен тероризъм.

На практика понятието е достатъчно широко, за да може да бъде изполвано като удобен политически инструмент от всеки. И дори да е безспорно, че “Ислямска държава” е терористична организация, то не би било трудно да отнесем понятието и към режима в Дамаск, но и към Сирийската свободна армия. Тук е мястото да напомня, че за всички страни в сирийския конфликт, без изключение, има данни за извършени военни престъпления. На преден план отчетливо излиза невъзможността на ООН и международното право за регулиране и разрешаване на подобни стиуации. Именно от този хаос се възползва и Путин.

Легитимен носител на властта ли е Асад?

През последните четири години Западът и неговите партньори в региона показаха първоначално нежелание, а след това и невъзможност за справяне с проблемите в Сирия. Съществена роля изиграха страхът от повторение на неубедителните резултати от Афганистан и Ирак и нерешителността, породена от вътрешнополитическите противоречия между демократи и републиканци в САЩ, особено в контекста на наближаващите догодина избори.

Най-очевиден беше провалът в опитите за създаване на легитимна опозиция, която да бъде припозната като алтернатива на тираничното управление в Дамаск. Липсата на разбиране на традиционните обществени структури в Арабската република, доведе до невъзможност за масова мобилизация.

Западът успя да спечели на своя страна трайно единствено кюрдите, възползвайки се от техните надежди да получат своя независима държава. В същото време Асад запази голяма част от подкрепата си, най-вече сред шиитските и християнски общности. Още при първите сблъсъци той побърза да нарече бунтовниците терористи и да заеме позицията на единствен гарант за стабилността. Пренебрегването на този факт от страна на САЩ, Европа и техните партньори в региона доведе до разширяване на институционалния вакуум в Северна Сирия до степен, до която той успя да прелее в съседен Ирак. При липса на устойчиви институции в големи части на двете страни лесно може да си обясним радикализацията и успеха на “Ислямска държава” като единствена потенциално стабилна алтернатива.

Кои са целите на Русия?

Още през първия ден на руската интервенция се появи информация, че са атакувани бази на бунтовници, асоцииращи се със Сирийската свободна армия (ССА). Към днешна дата ССА е по-скоро в аморфно състояние. Тя включва множество по-малки групи, някои от които получават оръжие и обучение от западните съюзници. Романтично ще е да вярваме, че в нея няма и по-радикално настроени фракции. Основните опоненти на Сирийската свободна армия са Сирийската национална армия, Фронт ан-Нусра, шиитските групи (свързани с Хизбула и Иран) и “Ислямска държава”.

От чисто практическа гледна точка съществуват известни трудности при разпознаването на бойни самолети, летящи дори на ниска височина с по над 1500 километра в час, особено при положение, че на въоръжение в сирийската армия са именно руски самолети. Все пак вероятността руските самолети да атакуват бунтовници от ССА е голяма и такова развитие на операцията би било напълно логично.

Ако Русия действително атакува така наречената “умерена опозиция”, подпомагана от Запада, то това би било поредният акт, който ще доведе до още повече недоверие и напрежение в отношенията на страната със Запада. При такъв сценарий би било въпрос на време да станем свидетели и на по-сериозни провокации и инциденти. Ако атаките обаче са срещу цели на “Ислямска държава”, то би било меко казано странно коалицията на САЩ (Австралия, Канада, Франция, Бахрейн, Йордания, Мароко, Катар, Саудитска Арабия, Турция, ОАЕ, Великобритания), подпомогната от Русия, иракските въоръжени сили, Хизбула и иранските шиитски милиции, пешмергите от Иракски Кюрдистан, кюрдските отряди за самозащита в Сирия и Сирийската свободна армия, да не успеят бързо и трайно да се справят с общия враг.

Каквато и да е истината, руската намеса в Сирия бързо даде първите си резултати. Държавният секретар на САЩ Джон Кери побърза да смекчи тона си спрямо потенциалното участие на Асад в бъдещето управление на страната. Турският държавен глава Ердоган побърза да направи същото. Със сходни позиции по темата се изказаха и немският канцлер Ангела Меркел и френският външен министър Лоран Фабиюс.

Няколко неща са сигурни. В условията на все по-яростна информационна война, Путин затвърди образа си на Запад на агресор. Съвсем скоро, най-вероятно още на пролет, руската намеса в Сирия ще предизвика още по-сериозен наплив на бежанци към Европа. Войната навлезе в нова фаза и с голяма сигурност може да се твърди, че дори след евентуална победа над “Ислямска държава”, конфликтът скоро няма да бъде разрешен.