Моят приятел Захари за мнозина които не го познават отблизо изглежда малко дръпнат човек. Това обаче съвсем не е така. Просто няма излишно време. Захари бърза и едновременно не бърза. Да, да точно така се получава. Но да ви дам кратка представа за него. Около 70-те, среден ръст, очи сини, леко бяла брада. Той е от Пловдив и е бил боен летец. Командир на ескадрила, преподавател и най-вече човек на свободата. 

След като се пенсионира, сам си построява яхта и се пренася да живее в Созопол. Ако се поразходите по кея ще я видите, единствената яхта с вишнево червена мачта. Казва се „Калипсо“. И така вече двадесет и няколко години той е там на брега. Всъщност много си прилича с един друг човек на неговата възраст, който също е избягал на морето и живее в Созопол – Досю Досев. Ако ги видите някъде един след друг на две различни места може да помислите, че халюцинирате. 

Със Захари се запознах покрай яхтите и Аполония. Общото е, че и двамата обичаме да разказваме човешки истории, само, че той не ги пише. Това лято останах да му гостувам известно време след като представих новата си книга и ето едни истории, които научих от него в кроткия лек следобед на брега на морето.

Как щях да пропусна. След яхтата Захари си направи самолет-хидроплан, направи едно пробно летене, видя му кусурите и се зае да го усъвършенства. И така вече 8 години. Това лято също покрай него стана разговора. Захари запали една цигара дръпна от нея и сякаш заедно с дима издиша историята.

"Когато започнах да летя, майка ми с нищо не показа тревогите си, но когато се пенсионирах, разбрах, че досега й е тежало много. Изведнъж стана по-спокойна, олекна й. Сега, когато вече нея я няма, усещам, че идва в работилницата вечер и ми крие инструментите. Някой път ги търся с дни и ги намирам на места, където никога не бих ги оставил. Още се притеснява милата от горе. По едно време ми откриха тумор и махнаха единия бъбрек. Сега всичко е наред и пак започнах да работя в халето по самолета. Инструментите пак започнаха да изчезват. Е, не ще да го завърша, страх я да почна пак да летя – усещам го."

Да, Захари, сигурно си прав, но аз също си мисля, че ти не искаш да го завършиш този самолет. За къде ще бързаш тогава, няма да има какво да те задържа още на земята. Спокоен бъди, все ще има нещо за доизкусуряване в този твой самолет.

През лятото, ако минете покрай яхтеното пристанище и чуете ръмженето на самолетен двигател, да знаете, че там някъде до самолета е Захари и, Слава Богу, още не е отлетял.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.