Щом депутат може да бута полицай в центъра на София, защо да е странно кандидат за общински съветник да не може да бута журналист в покрайнините на Самоков?

Отминава етапът, в който дисидентството се равняваше на отказа да се превърнеш в простак. Навлизаме в нов етап, в който дисидентство е отказът да участваш в гротеската. За да запазим разума си, препоръчително е да приемаме България дистанцирано, като художествено произведение. Десислав Чуколов, с промилно изражение на лицето, ви навира камера в лицето, за да ви снима. От кое произведение е това? 

„Омразата беше започнала. Още през първите трийсет секунди от омразата половината от хората в помещението започнаха спонтанно да издават гневни възклицания… През втората минута омразата стигна до изстъпление. Хората подскачаха на местата си и крещяха с всичка сила. Най-ужасното в Двеминутката  на омразата е не това, че си задължен да играеш роля, а напротив, че е невъзможно да й се съпротивляваш. След първите трийсет секунди не бяха нужни никакви преструвки. Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, да измъчваш, да разбиваш лица с ковашки чук, което пряко волята му превръщаше всекиго в гримасничещ, крещящ безумец.”  

Точно така – цитатът е от „1984“ на Джордж Оруел. В предговора книгата е описана като страховита гротеска, която изглежда абсурдна, но има опасност да ни се случи. Знаете ли кой е авторът на предговора? Волен Сидеров е. В изданието от 2009 година Волен Сидеров пише в предговора на „1984“: „Не, „Големият брат” не е само шоу. В главите на днешните О’Брайъновци това е модел, за който мечтаят и работят. Идеята за тоталната власт не е изчезнала със Сталин и Хитлер. Тя е актуална точно толкова, колкото е актуален и нужен Джордж Оруел днес – двайсет години след 1984. Неговата гротеска е по-реална от документален филм. Неговата гротеска е истина. А истината, освен че те прави свободен, винаги е актуална и нужна. Защото, който пренебрегва истината, един ден осъмва с Министерство на истината.” 

И сега се чудя  кое е по-опасно за една държава – да има Министерство за истината или да няма Министерство на правосъдието? Или да има Министерство на истината, което имитира несъществуване, и Министерство на правосъдието, което пародира съществуване? Чудя се още кое от двете неща ми изглежда по-малко гротесково. Когато лидер на парламентарно представена партия, от чийто пръст зависят решения с общонационална значимост, представя истината за лъжа и лъжата за истина, или когато Пиже от гетото казва, че българите трябва да казват истината, а на циганите им е позволено да лъжат? 

Най-много се чудя на контрабандата на думи. Всеки може да каже всичко, без да държи никаква сметка за задължителния акциз, който се равнява на стойността на думите. Бат Сали не знаел за какво е бил съден седем пъти Пиже, Лютви Местан не знаел на кое място в листата е Пиже, само ДПС знаело защо го кандидатира – да го превъзпита. И се очаква ние да повярваме? Не, не се очаква да повярваме. Очаква се ние да хихикаме, да се подиграваме, да се гаврим за забавление – така е при гротеските. Волен Сидеров – след като се изяви наземно и във въздушното пространство, сега се пробва и в мазе, където по думите му го отвел в три през нощта гражданският дълг. И сe очаква ние да повярваме? Не, очаква се друго – да си кажем, че не се е случило нищо по-различно, отколкото зрителят очаква да се случи в една гротеска. 

Лютви Местан извади от пиеската Пиже, защото се усети, че гротесковият герой може да поведе партията му към друг жанр, драма. И като се питам кой може да прибере Волен Сидеров, не се сещам за друг освен пак за Лютви Местан. Само че в този случай буйството го устройва.