Истинската фраза всъщност е друга и неин автор е Исус Христос: "Това, което сме получили като дар, даром трябва да дадем". Но ако вярваме, че животът наистина е дар, перефразата e напълно вярна.

Но тук няма да си говорим за смисъла на съществуването. Нито ще проповядваме религиозни ценности. Водещ ще бъде въпросът можем ли да подарим загубения живот на някой съвършено непознат? 

Пред тази дилема се изправят всички, които по една или друга причина се налага да чуят от лекарите болезненото признание "Не успяхме да го спасим!" А след това се борят със собственото си аз, за да решат дали краят за техния роднина да бъде ново начало за друг.  

„Даряването на органи е деликатна и ранима тема, но е по-скоро философия на живот“, споделя пред Клуб Z шефът на клиниката по анестезиология и интензивно лечение във варненската болница „Св. Марина“ проф. Вилиян Платиканов.

Работата му като координатор по донорство го сблъсква с тъгата на много и различни хора, но онова, което успява да ги обедини и в най-тежкия момент, е възможността да направят добро.

„Последните години повече хора са склонни да разговаряме на тази тема. И все по-често се съгласяват техният починал близък да бъде дарител. Съгласяват се и с това, че някъде, някой неизвестен за тях човек, ще продължи да живее, ще може да създаде семейство, да има деца и съвсем пълноценен живот. А това ни позволява да дадем много на нашите терминално болни пациенти. Всъщност, не го правим ние, правят го хората. Ние сме само посредници“, признава професорът.

Тенденцията е положителна и това си личи по нарастващия брой на трансплантациите у нас. От началото на годината броят им е вече 53 и дори да не догони рекорда от общо 79 операции през 2014-а, със сигурност ще затвърди усилията на специалистите да се възползват от всяка донорска ситуация. Последните три трансплантации, например, бяха извършени на 8 октомври след смъртта на 54-годишен мъж в болницата във Велико Търново. Черният дроб беше трансплантиран във Военномедицинска академия в София, а бъбреците – в университетската болница „Лозенец“, давайки шанс за нов живот на трима души.

Въпреки това обществото като цяло остава резервирано към възможността органите ни да бъдат присадени в друго тяло след смъртта. Решението е въпрос на личен избор, като отказът може да бъде деклариран и приживе. От това право засега са се възползвали 2771 души у нас, което е с четирима повече от миналата година. За повечето хора обаче „това е Божа работа“, затова го оставят изцяло в ръцете на съдбата. И на лекарите.

Друга възможна стигма в обществото е хилядолетният „навик“ да свързваме смъртта със спиране на сърцето. Състоянието обаче е необратимо и когато мозъкът също престане да функционира. С тази разлика, че тогава жизнените функции могат да бъдат поддържани с лекарства и апаратура още известно време. Възможността органите да останат живи при мозъчна смърт е едно от големите постижения на съвременната медицина в областта на трансплантологията.

„Винаги ми е тежко, дори и сега, да говоря с роднините. Да им обясня по разбираем начин, че това, което виждат - повдигането на гърдите като при дишане и сърдечните тонове на монитора на техния близък, се дължат не на собствената му сърдечна дейност, а на множеството медикаменти, които се ползват, и на машините, които го обдишват. Това е твърде неприемливо и неразбираемо за човек, който не е медик, и аз напълно го разбирам“, разказва проф. Платиканов.

Днес все повече хора разчитат на трансплантация, за да продължат нормалното си съществуване, без диализа или поддържащ байпас. По данни на Изпълнителната агенция по трансплантации у нас общият им брой е нараснал от 955 на 1034 само за година. Общо 940 са нуждаещите се от нов бъбрек, 44 чакат за черен дроб, а 25 се надяват на ново сърце. Други 16 очакват трансплантация на бял дроб, 8 се нуждаят от панкреас, а един - от присаждане на тънко черво.

„Трябва да образоваме себе си и обществото. И да се научим, че онова, което сме получили даром, даром трябва и да даваме. Да помним, че сме тука временно, че не сме вечни и колкото по-често правим добри неща, толкова по-щастливи ще бъдем", съветва ни още проф. Платиканов.

Осъзнаем ли това вероятно ще можем и по-лесно да вземем личното решение дали да дарим органите си след смъртта