Дни след края на европейското първенство по волейбол, емоциите лека полека утихват и на дневен ред се връщат реалността и перспективите. Фактите са ясни - за 10 дни България дишаше с волейбола, а високите ни мъже отново затвърдиха харизмата си и се върнаха в елита, заемайки четвърто място след драматично загубен полуфинал.

Преди началото на турнира никой не смееше дори да си помечтае за класиране в четворката. Нормално - след слабата 2014 г., отсъствието на Матей Казийски и контузията на Цветан Соколов, завръщане сред топ отборите изглеждаше утопично.

След еуфорията от доброто представяне все пак се прокраднаха и недоволните изблици: „Еее, пак ли четвърти“. Това породи въпросът:

Успех или провал е четвъртото място?

Отговорът е категоричен - абсолютен успех. Нещо повече - играчите на Пламен Константинов сътвориха истинско чудо, имайки предвид състоянието и управлението на волейболните школи и професионални клубове и тежките контузии, сполетели отбора преди и по време на турнира. 

„Правете сметка, че в България вътрешно първенство напрактика няма“, припомни капитанът Владо Николов.

Макар и хиперболизирани, думите на ветерана кратко, точно и ясно обрисуват положението в родния волейбол. И федерацията, освен за домакинства (с организацията на европейското се справи наистина на ниво), е време да отдели средства, енергия и мисъл за шампионатите при подрастващите, за подготовка и квалификация на треньори, за Суперлигата при мъжете и жените. 

Младите „лъвчета“

В момента страната ни се бори за домакинство на световното през 2018 г. Тогава Владо Николов ще е на 41, Тодор Алексиев на 35, Андрей Жеков на 38... Очевидно тези „лъвове“ ще имат нужда от подкрепата на младите, които се изграждат в студените и прокапали зали.

Само на метри от лъскавата „Арена Армеец“ , волейболният ЦСКА, някогашен колос и за Европа, се бори за своето оцеляване. Порутената „Васил Симов“ изглежда като грозното патенце до охранената „Арена Армеец“, но в тази приказка патенцето едва ли ще се превърне в лебед. И това не е само в ЦСКА.

На същия хал, че и по-зле, са и другите столични клубове - „Левски „ и „Славия“. В провинцията нещата са малко по-розови, заради общинската издръжка, но и там бъдещето е неясно и мъгляво.

А България показа, че обича волейбол. Не бива да се губи този импулс. Позитивната енергия от последната седмица трябва да се канализира в нещо градивно и целенасочено. За да има добър национален отбор, трябва да има фунциониращи школи.

Да погледнем откъде идват основните ни волейболисти и на какво дередже са в момента тези клубове. Тодор Алексиев и Николай Учиков започват кариерите си в „Локомотив“ (Пловдив) - от години клубът трудно съществува и се бори за оцеляване във втория ешалон на шампионата.

Владимир Николов, Андрей Жеков и Боян Йорданов са от "синята" школа, основно захранваща преди години националния отбор. От 2014 г. „Левски“ е във финансов колапс и участва в Суперлигата с цената на много компромиси.

Близнаците Георги и Валентин Братоеви стартират от „Славия“, който от няколко сезона е изпаднал. Виктор Йосифов, спечелил приза за най-добър втори блокировач на европейското, идва от Шумен. Градът в последно време се опитва да възроди женското направление, но при мъжете нещата са на любителско ниво. 

Тази песимистична картина трябва да задейства червената лампичка във федерацията. И хората, от които зависи бъдещето на спорта, да се вземат в ръце. И то спешно. Не е конструктивно да заравяме глава в препълнената „Арена Армеец“ и да смятаме, че волейболът е последният оазис на българския спорт и ще продължава да дава резултати. Просто ей така, по инерция.

Ако не почнат да се правят дългосрочни стартегии за детско-юношеския волейбол и клубното първенство, емоциите , които преживя България през последните 10 дена, ще си останат само спомен.

От качествената и пълноценна работата с подрастващите зависят бъдещите успехи. Не трябва да се разчита само на временен подем или устрем, даден от публиката. В школите трябва да работят специалити, които да се грижат също за възстановяването и превенцията на контузии. Защото на това европейско България даде прекалено много жертви. Буквално. Говоря за ужасно големият брой контузени състезатели.

А крушката си има опашка

Ако двама-трима играчи получат травми по време на подготовката, това може да се отдаде на малшанс. Но когато половината отбор се контузи, явно нещо в превенцията и подготовката куца. Няма друг тим от волейболния елит, чийто състезатели да са толкова „потрошени“. Нещо в методиката е сбъркано. Не е нормално Андрей Жеков, Теодор Салпаров, Николай Николов, Тодор Скримов и Станислав Петков да получат разтежения преди или по време на турнира. И да отдадем това на чиста случайност?

Към тази рота контузени като добавим все още възстановяващите се Боян Йорданов и Цветан Соколов, получаваме цял нов отбор. И то отбор, стягащ се за сериозна олимпийска квалификация. Посред зима еуфорията може да се смени с настроения на другия полюс.

Въпросът обаче е какво планираме за бъдещето - за следващите европейски и световни първенства и олимпиади. С днешна дата перспективите не са розови, защотото отдолу не излиза почти нищо. Не и с качеството и количеството както някога. Това личеше от някои грешки, които допускаха нашите в решителните моменти срещу Франция. Елементи, които се учат в юношеските години и трупат след това като полезен опит.

Спортният министър Красен Кралев каза, че в България волейболът е религия. Както се изрази бившата волейболистка Тони Зетова в една телевизия, време е за тази религия да се направят църкви. Да се реставрират старите и да се вдигнат нови. Иначе само ще честваме годишнини от триумфите. Като във футбола.