Дойде сезонът, когато метрото, целият градски транспорт замирисва на нафталин от извадените палта на бабките. Нафталин и понякога на мекици. Бутат ония двуколесните багажни талиги със зарзават от Уименс маркет, които ненавиждам, защото не стават на никой багажник и заемат място за трима.

Но се питам, съвсем скоро, когато това поколение се оттегли по естествения си път, какви стопани оставаме ние – следващите „арендатори” на този свят. Това е последната генерация, за която да си трудолюбив не е срам, а чест и да ставаш в 6 не е израз на глупост, балъщина и неуспешна реализация в живота.

Никого не идеализирам, разбира се.

Разказваха ми за едно място, където имало дружество на „мулюзте” – така му викали, чули-недочули... Всъщност думата е михлюзин – хипермързелив, мърдá човек.

Първия председател го избрали единодушно, защото ходел с прогорен на двете рамене кожух. Заспал до огъня и му се запалил кожухът при едната плешка. Бил толкова мързелив, че само се обърнал на другата страна. Така изгорял и на другото рамо. И после така си го носел.

Обаче ще не ще, една зима и той си направил труда да умре. И понеже уставът на тази неправителствена организация бил такъв: нов шеф се избира само при смърт на стария, изхождайки от тезата, че надали ще станеш по-работлив с годините – само по-мързелив може да ставаш.

На първа пролет влетял в кръчмата един и декларирал кратко и ясно: „Мен трябва да изберете, елате вкъщи и ще разберете защо!” Цялата представителна извадка от хоремага се запътила и що да види – цяла зима, като вадил сгурията от печката, я трупал около нея. Въобще не я и изнасял вън, докато кюмбето заприличало по-скоро на Хеопсовата пирамида. Оглавил организацията чак някъде допреди Девети септември.

Наследникът му пък се прочул със следното. Жената цяла година хранила едно прасе, докато станало внушителните 200 кила – върл дзвер. Дошло хубавото време и натирила благоверния със свинята да отива в града, да я продава. Нашият обаче с едно павурче ракийка по пътя решил, че е свръхусилие да вземе такова разстояние без почивка и легнал под едно дърво. Така си отгледал свинята как се отвързва и поема в неизвестна нему посока. „После ще я намеря, що да си давам зор”, казал си и продължил да си почива. Естествено, не я намерил никога. Но пък при новината за случката получил поста председател на дружеството на мулюзите.

Нали се сещате какво казвам за нашия избор утре, а и всякога?

Мисля си, че отиваме на кино, затъкнали слушалки с любимата си музика в уши и стараейки се да тарикатеем все повече. В най-добрия случай заместваме хилядолетната скала за добро и лошо с някакво оправдание, че имаме добри намерения.

Обаче и тук има един бъг. Не познавам случай, в който, воден от лоши подбуди, да постигнеш добър резултат. „Аз понеже му завиждам, или понеже имам гордост – че съм нещо повече, или понеже моето его му е бясно, сега едно хубавичко ще го поуча, ще му проповядвам, да се оправи, да хване правия път, да види той как е правилно...” Никога това не работи. Напротив – има стотици примери, при които с добри намерения постигаме тежки щети. Катастрофи. Искам да кажа, че добрите намерения нищо не решават.

Докато си мислим, когато чуем някакви думи - проповед, прочетем нещо, прелистим Библията, че става дума за някой друг... Жена ти, мъжа ти: "Леле колко точно е казано, като че го познават лично!" За оня съседа, който не стъпва в църква: „Ето! Ах! Точно за него са тия думи”... Повярвайте, загубили сме мача. Винаги именно и само за мен става дума. За мен и за теб. Иначе нищо не сме разбрали.

Може да работим много физически, но безделничим духовно. Душата ни се е намърдала до огъня с горящо сетренце. И от нямане какво да правим само спорим и се дърляме, и се конфронтираме все повече.

В правото, доколкото знам, има един повече жаргонен, отколкото учебникарски израз – процесуален инат. Когато едната страна напук продължава да обжалва и да обжалва, и да обжалва... Затова и върховните съдилища са задръстени. Всеки жали всичко до дупка, дори когато е наясно, че няма как да стане нещо друго. Ние спорим именно по този начин – захващаш една позиция по дадена тема и вече си набрал инерцията. Стискаш като питбултериер. Ама как така ще кажеш: „Знам ли, може и да бъркам... Това става и вкъщи в кухнята, и на улицата, и по върховете на политиката. И все сме на нож. А е токова лесно всъщност да кажеш: "Знам ли..."

Старецът отец Георги от Жегларци често казваше: ora et labora! Труд и молитва – това е. Мисля, че ако се придържаме, непременно ще постигнем добри резултати.