Правителството се отказа от намеренията си за започване на реформа в МВР/орязване на социалните придобивки на служителите на реда. Едноседмични протести бяха достатъчни. Сега всичко е както преди седмица. Разликата е в изострената актуалност на въпроси, които малцина си задаваха преди тази седмица. И които, ако бъдат оставени и сега без отговор, ни гарантират повторение на такива ситуации, както и непомръдване от блатото*.

Въпросите са поне два:

Кой и как контролира механизмите на взимане на решения в управлението?

Кой и как има капацитета да канализира оправданото социално недоволство в метеж?

Първият въпрос би трябвало да има много лесен отговор. Особено след резултатите от последните избори. Политически ГЕРБ за момента е безалтернативно най-голямата сила в страната. Резултатите и на партньорите в управлението, и на опозицията потвърдиха картината отпреди година и правителството трябва да е още по-стабилно. Това беше думата, която чувахме най-често преди изборите и с наближаването на първата годишнина на правителството – стабилност.

Стабилно ли е обаче управление, в което министърът на финансите прокарва изведнъж, без обсъждане и със силното желание да минат незабелязани, радикални промени, които засягат почти сто хиляди души?

Стабилно ли е управление, в което министърът на вътрешните работи научава за прочутите преходни и заключителни разпоредби почти по същото време, когато научават и медиите?

Стабилно ли е управление, което в петък предлага нещо, в сряда се отказва от 30% от него, а в неделя и от останалите 70%?

Всичко това са риторични въпроси, чиито очевиден отговор отново ни връща към основния въпрос:

Кой и как контролира механизмите на взимане на решения в управлението?

Очевидно е, че един министър може да си позволи да се държи като индивидуален играч, който не дължи обяснение никому и който не е длъжен да се съобразява с евентуалните политически последици от действията си. Също толкова очевидно е, че премиерът може да поема ангажимент за една позиция по Закона за служба „Военна информация“, а в следващия момент депутатите от ГЕРБ да гласуват за друга. Също толкова очевидно е, че министърът на транспорта от ГЕРБ може да предложи реформа на пазара на таксиметрови услуги, депутатите от партията му да я подкрепят, а само месец по-късно същите тези депутати да внесат поправки, които заличават всичко направено дотук.

Парадоксално е, че Бойко Борисов и ГЕРБ печелят симпатии с имиджа на лидерска и строго йерархична организация, в чието управление обаче няма отговор на въпроса кой и как контролира механизмите на взимане на решения. Още по-парадоксално е, че влиянието на някой/някои външен за управлението се приема за част от играта все едно е нещо напълно нормално.

Следващият въпрос:

Кой и как има капацитета да канализира оправданото социално недоволство в метеж?

Недоволството на служителите на реда е напълно разбираемо. Никой няма да приеме с аплодисменти орязването на социални придобивки. Но когато политически сили, медийни империи, синдикати и ръководители на отделните звена в системите за сигурност тръгват в един хор срещу министъра на вътрешните работи, тогава отново стигаме до въпроса Кой? Кой има ресурсите да координира всичко това и той да е извън управлението?

На протеста пред Народното събрание оратор се обяви срещу предстоящите промени в Конституцията, защото „не е демокрация държава, която променя конституцята си“. Друг оратор се обяви против политиката в отбраната, защото „имат пари за стари самолети, а нямат пари за нас“. Това са политически изказвания, които нямат нищо общо с напълно оправданото недоволство на отделните служители от опита за орязване на придобивките им.

Очевидно е, че управлението толерира чрез обществени поръчки и помощ за определени медии, кръгове, които искат да свалят министъра на вътрешните работи. Също толкова очевидно е, че бивши и настоящи хора с пагони могат да контролират огромна част от системата по начин, по който дори самото правителство не може. Също толкова очевидно е, че министрите от това правителство с охота дават интервюта в медиите, които фабрикуват компромати срещу някои от тях.

Това се нарича паралелна власт.

Балансът между видимото управление и невидимите партньори вече не работи. Кой продължава да участва в управлението. И други Кои участват в управлението без да сме гласували за тях. Размахването на бухалката с полицейските протести показа ясно, че невидимите участници в управлението не искат никаква промяна. Правителството обаче само е избрало да стои постоянно на ръба, за да може да бъде побутвано във всеки един момент, когато паралелната власт го поиска.

Вместо да говорим за това, ние отново се делим. Войната на обобщенията е подхранвана и от управляващите, и от опозицията. В това време се опитват за залепят счупения баланс между легитимната и нелегитимната власт. Мирът на улицата утре обаче не е стабилност.

Управлението може да изглежда стабилно откъм парламентарна подкрепа, но няма вид да управлява изцяло. Решенията за законопроекти, обществени поръчки и за това да работят или да не работят институциите по конкретни случаи се взимат някъде другаде. От тук нататък е въпрос на избор – или едните, или другите. Видя се, че балансът и „стабилността“ работят само за другите.

*- уловката е, че от блатото или се излиза, или се потъва още повече.