Tерористите отново нанесоха удар с опустошителен резултат, този път в Париж. Гледката е сърцераздирателна, това е най-смъртоносното нападение за Франция след Втората световна война и само десет месеца след като три терористични атаки отнеха живота на 17 души. 

Днес се съсредоточаваме върху скръбта за мъртвите, утехата за семействата им, помощ за ранените, успокояване на уплашените, укрепване на сигурността, но и издирване на евентуални съратници на терористите, дебнещи за нови територии за насилие. В същото време властите събират парчетата на пъзела: кои са извършителите, къде са били обучавани, откъде идват оръжията им и дали френското разузнаване е пропуснало сигналите за нещо, което е било внимателно планирана, а не спонтанна акция.

Но утре в сметката трябва да влязат пет други, дългосрочни фактори.

Първо, солидарността между нациите със сходно мислене трябва да е постоянна, не епизодична. Цивилизованият свят е изправен пред транснационална заплаха. Терористите са в движение. Те ползват предимствата на дигиталната епоха, които не познават граници. Те създават формални и неформални мрежи, които могат да се разпрострират над държави, континенти и отвъд тях. Съответно отпорът трябва да се състои от максимално възможното обсъждане, сътрудничество и координиране между страните, които се намират в една лодка.

Второ, крайно време е да изоставим уклончивия език и да бъдем конкретни, когато описваме извършителите на тези ужаси. Те не са просто „яростни екстремисти“, въпреки че са и това. Те не са просто „терористи“, въпреки че, разбира се, са и това също.

Те са радикални ислямисти, вдъхновени от своето разбиране за религия, колкото и извратено да е то. Те крещят „Аллах е велик“ преди да убиват. Те вярват в джихада като легитимен вид насилие. Те се стремят към обещано място в рая, което им се полага като награда за „мъченичеството“ им. И те вярват, че изпълняват волята на аллаха.

Трето, това е време за изпитание за Франция, но и за цяла Европа. Предизвикателството и залогът са огромни. И тези отстрани, които иронизират Европа или я препращат към кошчето за исторически боклук правят фундаментална грешка.

Европа трябва да победи в тази епична битка. Ако Европа рухне, целият свят – или поне онази негова част, която вярва в демократичните ценности, законността, плурализма и защитата на човешкото достойнство – губи. Европа, с подкрепата на своите приятели, трябва да намери волята и силата да отвърне на удара, да се защити и да победи.

Нито ще е лесно, нито ще е бързо. Но надеждата, че проблемът един ден ще си отиде от само себе си не е стратегия, не е стратегия и връзването на ръцете или изтърбушването на бюджетите на разузнавателните служби и военните, не е стратегия и защитата на човешките права на всяка цена, както някои пуристи биха направили, дори това да застрашава националната сигурност и личната безопасност. Нужно е да се направят приспособявания на законите в днешните демократични общества или последствията ще са дълбоки.

Четвърто, докато Близкият Изток и Северна Африка са нестабилни, геополитическите предизвикателства ще останат огромни. Не, няма ясна пътечка, по която да се мине. САЩ до голяма степен разбраха това, като се опитаха да се ангажират във възстановяването на Ирак, което не проработи, след това и като потърсиха стратегия за изход, която също не проработи съгласно плана. Научихме го и в Сирия, където просто нямаше избор на добър вариант, а само лоши и по-лоши алтернативи.

При това положение ние, САЩ и Европа, едва ли можем да си позволим да останем на една ръка разстояние, молейки се да останем невредими. Неотдавнашните събития добавиха нови доказателства за провала на този подход.

Европа е наводнена с мигранти от провалили се и провалящи се държави, без да му се вижда края. Каквито и да са благородните намерения на Европа, предизвикателствата са огромни – да се установи какви наистина са тези хора, да се разработят краткосрочни стратегии за подслоняването им, да се планира интеграцията им, а в същото време е ясно колко трудно е приобщаването на предишни поколения от тези региони, да се следи за опасни и зле настроени хора срещу техните нови страни.

С други думи – ако не отидем в Близкия изток (и Северна Африка), Близкият изток ще дойде при нас и това може да се окаже разрушително, за да не кажем смъртоносно.

И накрая – кога най-после Европа ще се събуди и ще осъзнае, че демократичен Израел е част от решението, а не от проблема?

Тероризмът, пред който се изправя Франция – или Белгия, Дания, Германия, Испания, Великобритания и т.н. – е само гальовният братовчед на това, с което се конфронтира Израел. Някои европейски лидери отиват твърде далеч да отричат тази очевидна истина, като търсят различия, които на практика далеч не съществуват, или пък предлагат версията, че Израел някак си го „заслужава“, като по този начин внушават, че Европа не го заслужава.

Да бъдем реалисти.

Авторите на 9/11  в Ню Йорк ненавиждаха САЩ. Пет пари не даваха коя партия е на власт, те атакуваха, когато Клинтън бе на власт и отново, когато Буш беше в Овалния кабинет. Същото е с Европа. Те се прицелват в ценностната система на Европа – демокрацията й, отвореността, свободата, отхвърлянето на намесата на църквата в държавните работи.

Същото е и с Израел. Терористите на Хамас (с които палестинците сключиха пакт), подкрепяните от Иран „Хизбула”, „Ислямски джихад” и „Ислямска държава” не искат Израел да съществува. Те не се интересуват кой управлява в Йерусалим или как там да се постигне мир между две държави, те искат власт над цялата територия.

Как тогава да направим така, че варварската трагедия в Париж да не се забрави набързо или просто да бъде прибавена към растящ списък на терористките безчинства? Накратко, като следваме едновременно две стратегии – като препотвърдим пред себе си ценностите, които терористите биха разрушили, и като покажем твърд отпор да противника.

Те имат своя свят – свят, както видяхме, на самоубийствени бомби, обезглавявания, нетолерантност, репресии за жените и задушаваща религиозна доктрина.

Ние имаме нашия свят – свят, стремящ се към човешки права, равенство, свобода и взаимно зачитане.

Трагичните събития в Париж трябва да се превърнат в сигнал за спешно събуждане, независимо дали живеем във Франция или другаде, защото светът има нужда и си заслужава да бъде защитен.

----

* Дейвид Харис е изпълнителен директор на Американския еврейски комитет.