„Любов“, последната отчаяна провокация на режисьора Гаспар Ное, разказва историята на една унищожително гореща любовна връзка. Половината от филма се случва в леглото, където двамата главни актьори се занимават с реален, несимулиран секс в дълги нетрепващи кадри, толкова експлицитни, колкото в порновидео. Ное разполага камерата си точно над действието, така не само рамкира кадрите: той се взира в телата заедно с публиката. Иска да ни натрие носовете в суровата истина за сексуалността, в кожата, потта, страстта и красотата, и как всичко това изразява дълбоката мистерия на една връзка.

Ефектът е доста странен. В „Любов“ ние се пулим срещу героите, сякаш те са преплитащи се голи фигури в аквариум. Ное е така обсебен от идеята, че разрушава граници, че не позволява на историята – или на сексуалността – да потекат естествено. Хардкор сцените в „Любов“ може да са шокиращи за някои зрители, но те са почти лишени от спонтанност и страст.

Ное определено е грамотен занаятчия, но както доказва в ужасяващо насилствения „Неoбратимо“, неговата фиксация към безобразните тъмни страни на живота не е преструвка; той отива в мръсните задни дворове, пресича граници, които другите режисьори спазват. С развитието на кариерата си той започва да става по-помпозен и самомнителен – режисьор, който гледа на собствените си главни герои като пешки в една по-голяма игра.

Да вземем Мърфи (Карл Глусман), героят на „Любов“. Мургавият американец в средата на 20-те си години се мотае из Париж, представяйки се като кинаджия. Апартаментът му е украсен с филмови плакати („М“, „Сало или стоте дни на Содом“, „Раждането на една нация“) – все едно, че е вманиачен творец, но Ное (автор и на сценария) не дава на Мърфи и една реплика, от която да си личи, че наистина е ангажиран с филмова кариера. Дали не трябва да предположим, че е позьор? Или просто символ на обичайната за младостта бохемщина? Трудно да се каже какво ни показва Глусман, който с късо подстриганата си коса и фалшива напрегнатост прилича на лоша версия на Марк Ръфало от сапунена опера – с много шум и никаква задълбоченост.

Филмът е сниман изцяло на английски и това е първият проблем в изпълнението на Аоми Нийок като Електра, готовата на всичко парижка любовница на Мърфи. Тази новопоявила се актриса има крива похотлива усмивка, която й дава вид на жена-вамп, нарисувана от карикатуриста Р. Кръмб, но заради силния й акцент репликите й звучат отчайващо неизразително. Сякаш Ное е искал да покаже Електра изцяло през призмата на нейната женска фатална сексуалност – а думите й нямат особено значение. Което не е оригинален и дързък, а сълзлив и старомоден похват.

Колко интересно може да е това?

Споменахме ли, че Ное разказва своята история отзад-напред? И това се оказва неговата голяма грешка! Този метод работи много мощно в „Необратимо“, но в „Любов“ с напредването на сюжета натрапчивата връзка между Мърфи и Електра започва да изглежда все по-малко заредена.

В началото Мърфи е с друга жена – нежната и по-сдържана Оми (Клара Кристин), с която имат дете. Оказва се, че тя е била съседка на двойката, с която той е започнал връзка, след като са правили тройка. Известно време Мърфи се разкъсва между семейството си, отнело свободата му и живее в спомена за страстната любов с Електра. Вероятно някои млади родители биха (се) разпознали (в) ситуацията, но когато „Любов“ стига до точката, в която семейството още не съществува, интересът просто спада. Все едно разглеждаме снимки от обречена връзка, за която от самото начало знаем, че няма да я бъде. Колко интересно може да е това?

През 1970 г. Тери Саутърн пише сатиричен роман, наречен Blue Movie („Мръсен филм“) за изтъкнат режисьор – напомнящ слабо за Стенли Кубрик – който решава, като експеримент, да заснеме високобюджетен порнографски филм с прочути актьори, които правят истински секс пред камерата. Книгата е лека комедия, но концепцията й става повод за горещи дебати по онова време: може ли сексуално експлицитен филм да бъде истински филм? 45 години по-късно този експеримент вече е осъществяван достатъчно често, за да знаем отговора и той е: да, сексуално експлицитен филм може да бъде истински филм. Но е голямо предизвикателво да бъде добър филм.

Първият такъв опит май си остава най-добрият: „Империята на чувствата“ (1976) на Нагиса Ошима – разказ за чувствена обсебеност, който затъва толкова шокиращо в кръв и поквара, че откровените сексуални сцени се превръщат в източник на висока драма. Напоследък хардкор арт филмите изглеждат повече като трик и търсене на сензация, независимо дали зад тях стоят доказани артисти като Майкъл Уинтърботъм с неубедителния „9 песни“ или Ларс фан Трир с още по-неубедителния „Нимфоманка“. И все пак, само преди две години „Синьото е най-топлият цвят“ – въпреки, че сексът в него е по-скоро поставен, отколкото реален – доказа, че сериозен филм може да прикове вниманието на публиката с десетминутна напълно гола секс сцена – и да я остави без дъх.

„Любов“ е на доста по-ниско ниво. Той е дързък плътски филм, поне на теория. Но е и вцепенен.

Площад "Славейков"