Какво да правим, когато всеки ден се преминават нови и нови прегради? Тъкмо мислим, че това е дъното и по-срамно не може да стане, и хоп – може, може, както е казал оптимистът.

Забавляваме се всекидневно с поредните превзети висоти от новия политик, споделяме снимки, цитираме думите му, изобретяваме каламбури от лозунгите му, смеем се на колажите с него. Това обаче не спира пътуващата гротеска.

Днес пече кебапчета с бяла манта и часовник, който струва колкото няколко къщи в махалата. Вчера пише просташки sms-и на известни журналисти и те с право се възмущават публично. Междувременно плаща за селски събори, кукери и боксови мачове – сметката главоломно нараства, но няма кой да я направи.

За него не е проблем днес да нарече престъпник Бойко Борисов, който вчера го венча в кабинета си. Не е проблем днес да нарече ченге Георги Първанов, за чието преизбиране вчера призоваваше народа да се хване на хоро пред НДК. Може днес да се хвали как е свалил Иван Костов от власт, а вчера разказваше как го е довел. Биографията му твърде бързо започна да се променя.

На нас ни е смешно, нали? Добре информираното микромалцинство се радваме на глупостите му, а в същото време социолозите регистрират покачваща се подкрепа за него. И това е много лесно за обяснение: хората го срещат, а той им обещава каквото поискат, оневинява ги за досегашните им несгоди и обвинява капиталистите-експлоататори. Е, не обвинява спонсора си, но това го забелязваме отново само тези от микромалцинството.

Бойкот?

На пръв поглед идеята това безскрупулно явление да бъде бойкотирано изглежда приемлива. След като не спазва правилата и не зачита абсолютно никакви норми на приличие, да си гледа работата. Не може той да ни напада, а ние да го отразяваме. Не може да се движи с коли и охрана като мутра, а ние да го приемаме нормално. Колкото и зависимости да има в медиите, все пак има достатъчно разумни журналисти, които могат да му наложат ембарго, докато не започне поне да се държи прилично... Така си мислим често. Такова поведение обаче би било както нечестно, така и неефективно.

След като допуснахме янета, сидеровци и лафкаджии да бъдат приемани за нормална част от пейзажа, защо да се стряскаме от новия политик? Защо да се вторачваме толкова много в охраната му, след като вчера не забелязвахме здравите момчета около другите? Защо да питаме откъде са му парите, след като вчера не питахме и предишните?

Приятелската подкрепа на огромна част от хартиените и електронни издания, както и на една национална телевизия, ще обезсмислят всякакъв опит за издигане на санитарен кордон около новия политик. Очевидно не това е пътят.

Като всеки друг?

Тогава да се отнасяме към него като към всеки друг. Да следим внимателно какво прави, да предаваме на публиката какви са действията и посланията му, а хората сами да преценят. Звучи правилно, почти като по учебник.

Отива новият политик в махалата, слага розово боне на главата си, хваща щипка за скара в дясната си ръка (левият ръкав също е навит, за да се види часовникът) и подканя минаващите: „С какво да ви почерпя?“ После казва, че при неговото управление България отново ще стане Народна република, защото всъщност народът трябва да управлява. Преди това е обещал на всички деца по един таблет.

Това виждат зрителите на телевизионния екран. Обективно и безпристрастно. Също толкова обективно, колкото едни други обещаваха токът да стане без пари, ако построим още няколко ядрени централи. Не по-малко обективно от изявленията от парламентарната трибуна, че пенсиите са ниски, защото парите ги изяждат бежанците. Напълно безпристрастно и равнопоставено – всички говорят глупости, защо и още един да не говори глупости?

Но не беше ли нашата роля да помагаме на хората да бъдат по-информирани, а не по-дезинформирани? Изглежда и това не е пътят.

А тогава?

Новият политик не е нещо чак толкова различно от всичко, което сме виждали досега. Той се прави на мъжкар като Бойко Борисов, но изглежда нелепо в тези опити. Прави се на лош като Волен Сидеров, но не е убедителен. Прави се на скандалджия като Яне Янев, но и тази роля му е като дреха втора употреба. Старае се веднъж да демонстрира прозападна ориентация като сините, друг път - проруска като червените, а блясъкът в очите му издава, че не е много трудно да бъде убеден да развее и марсианското знаме.

Той е всичко това, заради което не понасяме българските политици, но и още нещо – не млъква и не се слуша. Той е Митьо Пищова, но с една степен по-малко въздържан.

Какво правим ли? Достатъчно е да се стреснем докъде стигнахме, след като се отказахме да бъдем граждани. След като допускаме законите и приличието да бъдат погазвани всекидневно. След като предадохме без бой медиите, за да обслужват подобни персонажи.

Рецептата е измислена отдавна и работи на много места по света - критично мислещи граждани, които четат критични и мислещи медии. Които пък задават въпроси:

- Всеки ден ли ще храни с кебапчета хората или само веднъж годишно?

- Къде ще си зареждат таблетите децата, след като няма да имат пари за ток?

- Не може ли да си стиснем ръцете за една биография и да не я сменяме през ден?

- Ако той вдига 100 от лежанка, колко вдига батко му, дето ще става евродепутат?

- Кой превърна телевизионната трибуна в лафка още преди години?

- Колко струва пътуващото шоу?

- Кой плаща охраната и имотите?

- Кой дава парите?

Маршът на гротеската може да свърши и нещо много полезно – да ни постресне и да си припомним, че сме били нормални някога.

Защото подобно явление не може да бъде страшно, стига да има Кой да пита Кой?