Какво ще направите, ако държите в ръцете си специален ключ към изхода на сложен съдебен процес? Ще оправдаете, или ще заклеймите поведението и философията на главния обвиняем? Ще го накажете ли? Ще проявите ли малко емпатия? Или ще останете в удобната позиция на критичен съдник с вдигнат пръст, готов да натисне червената лампа и да тикне в затвора една млада жена, която би направила всичко за любовта на живота си, оставайки вярна на романтичния идеал? Ами ако обектът на тази любов е виртуозен финансов престъпник, нарушил всички закони и табута, но в едно общество, построено върху пирамида от лъжи и квазиморал? И ако този престъпник е „ангел” в сравнение с обвинителите му, защитени от закона, защото държат в доста по-мръсните си ръце цялата корпоративна власт и финансов контрол... какво ще направите в този случай? Как ще гласувате –  

За или против?

С други думи: ще изберете ли модела на Доналд Тръмп, или ще предпочетете някой, който прилича на Великия Гетсби? Отговорът на тези въпроси е в ръцете на зрителя. Цялата отговорност – също.

„Нощта на 16 януари” от Айн Ранд (реж. Пламен Марков) в театър „София” е сред редките сериозни провокации, в които зрителят е изцяло въвлечен в сценичното действие и дори от реакциите му съвсем буквално зависи финалът на представлението. По този начин функцията на публиката е динамизирана – от пасивен наблюдател се превръща в активен съ-участник, избирайки си ролята на обвинител или на защитник във фикционален съдебен процес, около който до последния момент витае мистерия.

Сюжетът се развива в нюйоркски съд между двете световни войни. Обвиняемата Карън Андре (в ролята е блестящата Дария Симеонова) стои под удара на закона, защото е обвинена в убийството на Фокнър, на който е секретарка и тайна любовница. Постепенно става ясно, че „убийството” е инсценирано от тях двамата с цел да постигнат независимост и контрол над милиони, спечелени по още по-съмнителен начин от финансовата акула Джон Уитфийлд (Ивайло Герасков), негов тъст и жесток враг, желаещ смъртта му. Но това не е всичко. В хода на делото изскачат много тайни, задкулисни игри, мръсни номера, дива омраза, страстна любов и жажда за власт. Изненадващо, романтичната любов се е съхранила в сърцето на обвиняемата, което прилича на „банков” сейф за бурни и забранени страсти, чиято лихва расте с времето. Именно за нея гласува публиката на премиерата, избирайки един от възможните два финала като краен изход на публичния съдебен процес. 

Ние съдим Айн Ранд, или съдим себе си?

„От една страна това е театрална игра, но от друга страна е сериозна проба за това, доколко ние тук сме податливи за социалните теории на Айн Ранд. Прочутата Айн Ранд, един от най-влиятелните мислители на 20 век, чийто шедьовър „Атлас изправи рамене” е втората по влияние книга в Америка след Библията”, заявява секретарят на съдебния процес, недвусмислено втренчен в публиката. Провокацията е налице – още в самото начало става ясно, че това е нещо повече от театрална игра. Зрителят е обречен не само да присъства на необикновен социален експеримент, но и да вземе тежко решение, от което ще бъде трудно да се откаже.

Следвайки авторските указания, режисурата е предвидила опасна игра в играта – още в началото чрез лотария се избират 12 души от публиката, които излизат на сцената в ролите на 12 съдебни заседатели. Те са избрани на демократичния принцип, с който се избират съдебните заседатели в Америка и функционират по сходен начин по време на целия спектакъл, гласувайки с „да” или „не”, „приемам” или „отхвърлям”, „вярвам” или „не вярвам” след речите на свидетелите, защитниците и обвинителите. Именно тези 12 представители на „народа” решават изхода на делото/спектакъла на финала. И на тяхната съвест остава да тежи коя от тези две ценностни системи, конфронтирани в битка с непредвидим изход, ще победи в началото на XXI век.

Впрочем, пиесата на Айн Ранд – влиятелната американска философка, чиято теория за обективизма е създала повече последователи, отколкото опоненти, е написана 9 години след романа на Франсис Скот Фицджералд „Великият Гетсби”. Това обяснява частичното сходство в характерите на нейния Бьорн Фокнър и неговия Джей Гетсби. Пиесата на Ранд за първи път е поставена в Холивуд от Е. Е. Клайв през 1934-а под заглавие „Една жена на съд”. На 16 септември 1935-а вече се играе с голям успех на Бродуей в театър „Амбасадор”, където всяка вечер публиката също излъчва свои представители в ролята на съдебно жури, от чието гласуване зависи присъдата.

В ръцете на зрителя обаче не е само съдбата на подсъдимата. От реакциите му зависи оценката и на другите участници в експеримента: защитниците, обвинителите и свидетелите по делото, присъстващи като интересна галерия от характери. От напрегнатия им сблъсък, обрат и интензитет зависи присъдата на една епоха, анализирана през филтъра на основни поведенчески типове и взаимоотношения в хода на съдебния процес. Въпреки че е под клетва, оказва се, че всеки е различен от това, за което се представя – както професионално, така и екзистенциално. Сред образите, които се запомнят, са д-р Къркланд на Михаил Милчев, Хоумър Ван Флийт на Пламен Манасиев, Протоколчик, експерт графолог на Мила Банчева, Защитата на Силвия Петкова и Обвинението на Лилия Маравиля. Социалните маски на героите прикриват не само техните комплекси и страхове, обсесии и обиди, но най-вече маскират екзистенциалните им тревоги от данъка, който като нормални граждани трябва да заплатят в едно обречено на бутафорен фалш, псевдодемократично, проядено от лъжи и демагогия общество.

Свободата, която тези „второстепенни” герои са имали в началото на миналия век като американски граждани, е била илюзорна точно толкова, колкото е и в момента. В крайна сметка лъжите, цензурата и табутата са по-силни от клетвата да се говори „истината и само истината”. Защото истината е оръжие само там, където свободата на словото не може да се купи с пари.  Ето защо истинският подсъдим е публиката. От реакциите й зависи присъдата не само над Айн Ранд, но и над самата нея.

Който се страхува от тези въпроси, по-добре да не гледа „Нощта на 16 януари” от Айн Ранд. За останалите е задължително.