Правоопрасквателната система е един от стожерите на разделението на властите в съвременната конституционна уредба на България. Същността на правоопраскването се състои в опраскване на някого чрез правото. По принцип този някой може да бъде опраскан и по други начини – да речем с гранатомет или с медийна фекалка. Но опраскването чрез правото е по-висш и по-цивилизован начин на общуване с политическите опоненти и доближава България до идеала за правоопраскващата държава – държава, в която всяко опраскване става чрез правото. 

Основен принцип на правоопраскващата държава е, че всеки може да бъде опраскан 

Това изначално и фундаментално равенство дисциплинира гражданите и им отнема възможността да се оплакват от дискриминация. Томас Хобс е казал, че в „естественото състояние“ всички са равни, защото са еднакво уязвими: дори и най-силният трябва понякога да спи, а когато заспи.... може да бъде опраскан (казано с известно осъвременяване). Същото се случва и днес: дори най-силният политик или притежател на банка в един момент слиза от власт и тогава веднага попада под ударите на правоопрасквателната система.

Правоопрасквателната система е независима и се управлява от един много Висш съвет. В този Съвет представителство получават – на състезателен принцип – личности, партии и корпорации, които имат най-силно мотивиран интерес и възможности да опраскат своите опоненти, както и да предпазят себе си от опраскване. Състезанието за представителство във висшия Съвет е публично и прозрачно до откровено безсрамие. Не е изненада, че победители в това състезание са силните на деня в икономическо и политическо отношение. Още древните гърци са знаели, че при изборите хората естествено излъчват най-доброто (най-богатото, образованото, свързаното, агресивното, мотивираното и т. н.). Това води до олигархия. За да се предпазят от точно тази опасност, древните атиняни са използвали лотарията (жребия) като по-справедливи форми на излъчване на представителство. Но в съвременния свят държим на качеството и предпочитаме публичните избори за членство в Съвета.

Независимостта на Съвета подлежи на квалифициране с оглед на друг принцип, известен ни от американския конституционализъм: checks and balances. Като форма на контрол и противотежест другите власти имат възможност за известна намеса и влияние в работата на Съвета. Така например министър-председателят може да действа индиректно чрез своите хора в него и да им поръча да опраскат някой съдия. Или пък да намекнат на някой съдия да опраска трето лице. Или пък да не опраска третото лице, ако то отново е организирало добре изборната кампания. В краен случай министър-председателят може да покани магистрат на разходка в парка, при което опраскването добива многозначителен смисъл. 
Законодателната власт – особено тази на депутати, притежаващи медийни империи – също има право на обаждания, разговори, внушения и натъртвания. Тук особено строги правила – като например правилото три пъти да подсказва и един път да мести – няма. Действа се според случая и тази гъвкавост води до намаляването на потенциала за блокаж и тежък конфликт между властите (като в Румъния, например).

Правоопрасквателната система се дели основно на правоопрасквателно обвинение и правоопрасквателен съд

Обвинението е централизирано и единно под властта на Главния правоопрасквател на Републиката. Той държи диригентската палка за срок от седем години, през които чудо трябва да стане, за да бъде отстранен от поста си. Поради тази причина се е случвало и откровено луди хора да изкарат пълен мандат. Но настоящият случай – слава Богу – не е такъв и Главният правоопрасквател води забележително последователна и в някакъв смисъл мъдра политика. Тя се състои в координиране на действията му с най-силните играчи в изпълнителната и законодателно-медийната власт в страната, внимателно следене на разместванията в нея и опраскване само на неудобните за тези актьори лица. Как точно тази координация се извършва остава тайна. Едни твърдят, че просто става дума за приятелски отношения между тях. Други хвалят интуицията и „политическия усет“ на Главния правоопрасквател. Трети смятат, че нещата са битови и става дума за пари. Четвърти – че всеки държи другия със страшни тайни и т. н.

Правоопрасквателният съд е по-плуралистична структура, която не се подчинява на волята на един субект. Затова тук се действа на принципа на „гнилите ябълки“, които са разположени на ключови за системата места. Комуникацията с гнилите ябълки се води очи в очи, чрез тефтерче, по телефона или на запис. И четирите форми имат еднаква правоопраскваща сила и валидност. И четирите форми не могат да бъдат използвани като доказателство за неправомерни влияния и опит за натиск, защото могат да бъдат интерпретирани като „две каки си говорят“ или да бъдат загубени, докато вещо лице се облекчава в храстите. Нещо повече, „гнилите ябълки“ за това са гнили, защото и при най-малка опасност могат да бъдат изхвърлени в кофата или по-нежно казано – да бъдат опраскани. По този начин правоопраскващата система се променя, за да си остане същата, което е белег за нейната интелигентност и адаптивност.

Независимостта на правоопраскващата система става абсолютна, когато бъде поставен въпросът за нейната отговорност пред гражданите. Тогава медийно-законодателната власт и части от изпълнителната ревват в защита на правоопраскващата система. По съдържание ревът се свежда до следните твърдения:

- Никой няма право да променя състава и уредбата на Висшия съвет, да го дели на две, да търси начини за по-голяма отчетност на този орган и по-голяма негова специализация и прозрачност в дисциплинарната и кадровата му политика;

- Никой няма право да търси отговорност на Главния правоопрасквател за правоопраскващата му дейност. Той е единен и йерархично извисен, и само той може да си търси отговорност. Затова той трябва да има мнозинство във (всеки формат на) Висшия съвет. Неговата квота трябва да е по-голяма от всяка друга;

- И да може да се търси някаква отговорност от правоопраскващата система, промяна в тази посока може да стане само с Велико народно събрание или потоп;

Всеки опит, който се разминава с гореописаните табута, е „пълзящ опит за преврат“

- Всеки – дори и спортен журналист със съмнителни интелектуални и човешки качества – се издига до ранга на конституционен експерт, ако успее да заучи горните мантри и свободно да ги повтаря в телевизионните студия.

Правоопрасквателната система се води само и единствено от закона на правоопраскването. Според този закон, въпреки че всеки подлежи по принцип на правоопраскване, това не винаги е евтино и безопасно. Затова първо трябва да се свали цената на правоопраскването, като обектът се подложи на медийно-фекална ондулация (от изданията на законодателно-медийната власт). После той се поема от правоопрасквателното обвинение, а докато стигне до правоопрасквателния съд, той вече ще се е превърнал в обществено незначим и политически безопасен така или иначе.

Правоопраскващата система е подложена на строг мониторинг от страна на Европейската комисия в рамките на механизма за сътрудничество и проверка. За целта на този мониторинг правоопраскващата система се превръща в съдебна и правораздавателна система, но това важи само за времето, в което се провеждат съответните тестове. При липса на пряко наблюдение правоопраскващата система веднага възстановява своя интегритет.

За 25 години България измина дълъг път в реализацията на идеала за правоопраскващата държава. Вече сме усвоили нейните принципи, конституционализирали сме ги, а имаме и натрупване на емпирични данни за нейната ефективност. Единственото, което не се е случило, е публично да признаем нейното съществуване и да отдадем заслуженото на създателите и основните й изпълнители. И до ден днешен те не могат да се похвалят открито с най-съвършеното си творение, а трябва да се стига до изтичане на записи и разговори между каки, за да се напомни на хората за безспорното инженерно достижение на политико-правната ни мисъл. Време е да кажем „стига“ на това лицемерие! 

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.