Габи УУД,

„Дейли Телеграф“

Когато през 2003 г. Дан Браун публикува „Шифърът на Леонардо“, Умберто Еко не смяташе, както останалите, че писателят е ограбил неговите собствени по-ранни бестселъри. Еко дори стигна по-далеч – той си придаде заслугата, че е създал Браун.

Очарован от тайнствени мистерии и тайни общества, Браун споделя всички опасения на героите на Еко. Когато двамата писатели най-сетне се срещнали, Еко му заявил кисело, че иска да си получи авторските възнаграждения.

Днес, на 83 години, Умберто Еко изглежда като стар детектив, който решава заплетени случаи от удобната позиция на креслото си. Когато пристигам в бара в лондонски хотел, където трябва да се срещнем, той вече е там. Поръчва си татарски стек и две чаши бяло вино.

В началото ми се струва, че съм застанала в очакване на урок от великия професор, чийто силен акцент на английски предполага команди. Но фоновата музика е толкова силна, че Еко е принуден да се наведе настрани и към мен и се страхувам да не се изсипе от стола си.

Разговорът ни поема, без да съм го планирала, по теми от Агата Кристи до секс с животни, както и до сравнение на Мусолини с Бийонсе. В един момент заговаряме за телевизионно предаване, което той обича – „Старски и Хъч“. Питам го какъв сериал може да напише, ако има тази възможност.

„Не можеш да направиш всичко – отвръща. – Знаете латинската поговорка Ars Longa, vita brevis? Животът е кратък, изкуството вечно. Веднъж бях попитан от гей списание дали съм имал хомосексуални преживявания. Отговорих: „Още не“. Защото… Ars Longa, vita brevis.“

Попитан дали счита хомосексуалния опит като част от изкуството или живота, Еко отговаря:

„Имаш само 80 години. Не можеш да опиташ и животински секс. Ще отнеме твърде много време“.

А докато смилам това, добавя:

„Има друга причина, поради която никога не пробвах да режисирам филм. Защото съм нетърпелив. В киното, ако имаш нужда от слон, но на снимачната площадка няма такъв, трябва да изчакаш два дни. Аз не мога да чакам един слон два дни“.

Когато предполагам, че може да направи и филм без слон, ми казва, че би могъл да прави единствено такива филми. И така нататък.

Въпреки че става световноизвестен писател с англоезичното издание на „Името на розата“ през 1983 г., той е най-вече есеист, както и професор по семиотика и колумнист в италиански печатни издания. Благодарение на това, че „Името на розата“ го прави богат, днес той има апартамент в Милано, както и имение от XVII век – и двете пълни с редки книги.

Тъй като е уважаван професор, никога не се е отказал, въпреки че е в пенсия, от своя ренесансов офис в Болоня, стая с овална форма, която е много по-стара и красива, по думите му, от Овалния кабинет на американския президент.

Новата му книга, „Нулев брой“, се занимава с професия, която той едновременно е практикувал и критикувал най-много в живота си – журналистиката. Разказана от името на писател в сянка на средна възраст, нает за тщеславен проект, тя проследява появата на лъжлив вестник в Милано. Той никога не би трябвало да съществува – поръчан е от дребен магнат, който подражава на Берлускони, и е замислен да функционира единствено като заплаха.

Броеве със задна дата безстрашно излагат корупционни схеми, вече доказани като истина, но описани във вестника в бъдеще време. Вместо репортажи, той претендира да предсказва, изтеклите от него материални се очаква да са „оракулски“ – и привидно призрачната му далновидност тревожи кулоарите на властта толкова много, че магнатът да има всички инструменти за рекет, от които се нуждае.

Красотата на един ретроспективен вестник е в това, че знаеш точно какво ще откриеш на страниците му, следователно си напълно способен да контролираш новините. Редакторът на изданието инструктира екипа си ежедневно кои са темите за пренебрегване и кои за клевети – гледна точка, комично известна за всеки, който някога е работил във вестник.

„Знаете – казва Еко, – някои важни италиански журналисти, като основателят на „Република“ или бившият директор на „Кориере дела Сера“, казаха – ок, нашите вестници не са толкова зле. Но има много характеристики, които принадлежат на всеки вестник.“

Някои издания дори са се разпознали в „Нулев брой“ и не са знаели какво да сторят, казва Еко, въпреки че не уточнява откъде знае това:

„Ако те нападнат книгата, ще са си признали. Така че я ласкаят, но отбелязват, че очевидно реферира към някого другиго“.

„Бях доста подразнен от германски критик, който представи книгата ми като писана за Берлускони – казва Еко. А на въпрос защо да не е за него, отвръща, че това е измислен магнат: Би могъл да е Берлускони, но може да е също Мърдок или Тръмп. Светът е пълен с такива хора. Разбира се, ще видите някои елементи от берлусконщината, но моята цел е по-голяма.“

Без да издавам сюжета на книгата, мога да разкрия, че „Нулев брой“ се превръща в мистерия с убийство. Основната сензационна новина в нея засяга Бенито Мусолини и теория, че той е преживял войната, скрил се е в Аржентина или Ватикана и режисира следвоенната политика от там.

Тази конспирация е сред последните от многото, които вълнуват Еко през годините. Не е нужно обаче да видиш Мусолини жив днес, за да усетиш продължаващото му влияние в политиката. Макар и неправдоподобна като сюжет, същността на конспирацията със сигурност стои на дневен ред.

Питам Еко дали факта, че е „спасил“ Мусолини в книгата си, е заобиколен начин да каже, че духът на фашизма е все още жив.

„Да, добре. Добро четене. Отличен 6 – отвръща той. На въпрос дали е наистина това, което си мисли, казва: – Да. Те винаги се завръщат. Вече няма фашисти, но има расисти, хора, които са срещу имиграцията, срещу Европа. Мисля, че 51% от италианците са дясноориентирани. А за 49-те процента лявото се саморазрушава и виждат дясното като възможност за успех. Ето го проклятието на Италия – една половина фашизъм и друга половина, склонна да се самоубие.“

Умберто Еко е израстнал в ерата на Мусолини – като дете е носил униформи, ходил е на манифестации и е датирал в тетрадките си: „Година 21 от Фашисткия режим“.

„Навсякъде около нас тогава имаше продължаващ култ към личността на диктатора – казва писателят. – На тетрадките, във филмите, по улиците. Може би това става днес с Бийонсе. Да, защото истинските идоли са от шоубизнеса. Тогава нямаше шоубизнес, само политически бизнес.“

Еко твърди, че никога не обиква диктатора:

„Бях ли лошо момче, неспособно да обича Мусолини? Може би съм бил с покварено съзнание“.

В момента на Умберко Еко се налага да си спомня все повече младежките си години – за проект, който описва като „най-трудната работа в живота му“. Американска книжна поредица, наречена „Библиотеката на живите философи“ му е предложила том за неговото творчество и живот. Откак съществува от 1939 г., на страниците ѝ са се появявали хора като Джон Дюи, Бъртранд Ръсел, Алберт Айнщайн.

„И сега, заради общата интелектуална криза след братята Леман, нямат нищо по-добро и опряха до мен – обяснява Еко. А какъв е отговорът му към тях?– Побързайте. Поредицата е за живите философи, не за мъртвите.“

Площад Славейков