Даниел Смилов

Никой не може да бъде съдия по въпрос, по който и той има интерес: това е фундаментален принцип на правото, чието прилагане би дало отговори на много от висящите въпроси, които случаят със записаните разговори на двете съдийки повдига. Тези въпроси засягат сърцевината на правовата държава, съдебнатa система и идеите за нейната реформа.

Поради изострената политизация и ангажирането на жълтата преса в скандала, той е на път да се превърне в пореден отдушник на натрупана емоция и нова възможност за персонални нападки и очерняне на публични личности. При един малко по-спокоен прочит на цялата история, обаче, все още могат да бъдат извлечени важни и полезни поуки за функционирането на правосъдието у нас.

Фактите

Скандалът се състои в медийно изтичане на незаконно подслушани частни разговори между магистрати, в които те коментират професионалните си задължения и отношения. Участниците са висши съдии в ключово важен за страната съд. От съдържанието на разговорите може да се заключи, че е имало опити на политически лица – включително министър-председателя – да дадат мнение и да повлияят на дисциплинарни решения на Висшия съдебен съвет, както и на решения на съдии и прокурори. Във ВСС, става ясно от разговорите, има членове, които са близки с въпросните политически лица и са в постоянен неформален контакт с тях. Същото може да се каже за отношенията между същите политически лица и Главния прокурор – те неформално обсъждат изхода на конкретни дела.

Доказателствената стойност на записаните разговори от формално-юридическа гледна точка е нулева. Съдържателно също има сериозни основания да се съмняваме в истинността на направените твърдения: те могат да се дължат на неинформираност, желание на участниците да се представят за важни и знаещи интимни тайни на властта, притесненията на магистрати, които са разследвани, желание за post factum оправдаване с корумпираността на цялата система и т.н. Начинът, по който записите изтичат в пресата – на час по лъжичка, също не допринася за тяхната достоверност: намеренията, както и самоличността на този, който е подал информацията, остават неясни и проблематични.

Казусът не може да бъде просто заметен под килима, обаче, поради две причини. Първо, става дума за възможен проблем от изключителна важност: скрити зависимости на магистрати от елементи извън съдебната система и невъзможност (нежелание) на представителите на съдебната власт да упражняват своята конституционно гарантирана независимост. Тези проблеми са изключително правдоподобни – огромната част от българското общество е убедено, че съществуват.

Съдебната система не само че не трябва да е корумпирана – тя не трябва и да изглежда корумпирана. Възприятията са ключово важни за нейната легитимност. В този смисъл, ако скандал кара хората да я смятат за пропита от неправомерни отношения, институциите не могат да не реагират на него. А тази реакция се състои в проверка, която авторитетно да изясни ситуацията и да вземе мерки виновните (ако ги има) да се накажат или поне проблемът да не се повтаря в бъдеще.

Вторият аргумент е, че колкото и да е малка формалната доказателствената сила на разкритите досега факти, те не могат да бъдат отминати като повод за по-сериозно разследване. Все пак става дума за информация от двама висши магистрати, които изглеждат съгласни по разкритите в разговорите им проблеми. Макар че записите са незаконни, участниците в тях не са отрекли автентичността на тяхното съдържание, а има и начини тя да бъде установена еднозначно (чрез Viber). Единият от магистратите е изявил желание да разкрие още информация, при съответни гаранции за независимо разследване и проверки. И накрая, голяма част от професионалната общност, включително председателят на Върховния касационен съд, са на мнение, че случаят заслужава обстойна, независима проверка.

Реакцията на институциите

Водещите принципи в подобни казуси са три. Първо, никой не е над закона (върховенство на правото). Второ, институциите са отговорни за своите действия и политически, и юридически – разделението на властите не е извинение за безконтролност и произвол. Трето, никой не може сам да си е съдия/арбитър/прокурор (NEMO JUDEX IN CAUSA SUA). Конституционната рамка на страната дава възможност за съблюдаването на тези принципи. За целта обаче трябва да се преосмислят някои практики, които за съжаление са се наложили. Какви са важните изводи за поведението на институциите в случая:

  1. Идеята президентът Плевнелиев да назначи „независима комисия“ не беше добра и той правилно я отхвърли. Тя е противоконституционна, защото президентът няма такива правомощия: съществуването на решения на КС за негова „арбитражна“ роля не могат да оправдаят навлизането му в изключителни правомощия на други власти. Дори и да допуснем, че под негова егида неформален, консултативен орган със задача да проучи фактите може да бъде създаден, политически това би звучало като директна намеса в работата на другите власти, които са пряко въвлечени – законодателната и съдебната. Тяхна е основната отговорност да се справят с казуса. Ако президентът бъде поканен от тях, той би могъл да се включи като гарант за едно независимо разследване. Но без покана, силово – той не може и не бива да го прави;

2)      Парламентът би трябвало да разгледа ролята на политиците, които бяха въвлечени в случая – специално министър-председателя и знакови депутати. Парламентът трябва да реши, дали изтеклата информация заслужава създаване на специална комисия или възлагането на изслушвания на някоя от постоянните комисиите. При сериозни скандали – от рода на настоящия - в британския парламент могат да бъдат създадени независими комисии, които проучват даден въпрос и излизат със законодателни предложения по него. Обикновено тези комисии се председателстват от независима фигура и нямат партизански характер. В наши условия това изглежда нереалистично, но би било добра практика, ако партиите, чиито политици/депутати са имплицирани в евентуални неправомерни действия да предложат членовете на комисията да се изберат с консенсус или поне 2/3 мнозинство. Една такава комисия би показала, че парламентът действа институционално отговорно и е загрижен за изчистването и на най-малки съмнения за неправомерни действия на депутати и висши политици;

3)      Тази комисия – без значение до какви резултати по фактите на казуса достигне – трябва да предложи приемане поне на етически правила (кодекс на поведение) за депутатите и правителството в общуването им – служебно и неформално – с представители на съдебната власт. Обсъждания на конкретни казуси, намеци, намигвания и т.н. са недопустими. Същото се отнася за изказване на мнения по конкретни казуси в неформални срещи и разговори с висши магистрати. Това може да изглежда саморазбираемо, но явно не е за всички;

4)      Скандалът повдига и сериозни въпроси по отношение на предстоящите конституционни промени. Той дава допълнително основание парламентарната квота във ВСС да се избира с 2/3 мнозинство. Това ще намали вероятността от създаване на партийни лобита в съвета и включването в него на „момчета за поръчка“;

5)      Друго конституционно измерение на дебата е въпросът с „прокурорската“ и „съдийските“ квоти в двата панела на ВСС. Ако прокурорската квота е по-голяма от тази на парламента, то ще бъде нарушен принципът NEMO JUDEX IN CAUSA SUA по отношение на Главния прокурор. Тъй като прокуратурата е йерархизирана и централизирана, то той ще се явява началник на тези, които ще му търсят отговорност. За съдииите този аргумент не важи, защото те са децентрализирана група, разделена поне на две под-квоти – а всъщност, на повече. В този смисъл, различно третиране на прокурори и съдии не само е допустимо, но е и задължително;

6)      ВСС е органът, който има последна дума по централния въпрос на скандала: дали е имало неправомерно или неетично поведение от страна на висши магистрати. В крайна сметка тяхна е основната отговорност да отстояват независимостта на съдебната власт. Ако се допитват до други, ако служат за тяхна маша – това е тежко нарушение на професионални задължения. Тъй като в скандала членове на ВСС са директно въвлечени, принципът NEMO JUDEX IN CAUSA SUA изисква те поне да си дадат отвод при неговото разглеждане, да не участват в гласуванията и да не влияят по никакъв начин на процедурите по проверка. Тъй като комисията по етика е в подобен конфликт на интереси, би трябвало ВСС да създаде – най-добре с единодушно решение – специална комисия или панел, който спокойно и безпристрастно да разгледа фактите. В него могат да бъдат поканени и външни на ВСС лица, признати експерти, международни авторитети и пр. Крайното решение въз основа на доклада на този панел отново ще е на ВСС, но по този начин съветът би свалил всяко съмнение от себе си, че се опитва да прикрие или претупа казуса. Подобен род практика е непозната у нас, но това е начинът за връщането на доверието – при една такава процедура какъвто и да е резултатът, последващи оплаквания биха имали нищожна тежест.

Конституционализъм, неписани правила, конвенции

Някой би казал, че принципът NEMO JUDEX IN CAUSA SUA не фигурира в нашата конституция. Конституционализмът, обаче, е винаги комбинация от писани и неписани правила, които формират помежду си непротеворечиво цяло. Огромната част от британското конституционно право е т.нар. неписани конвенции, които макар и без юридическа сила пред съд, са de facto задължителни за политиците. Положението с принципа, според който никой не може да бъде сам на себе си съдия, е още по-категорично и той е признат като имащ безусловна юридическа сила във всяка една правна система – било конституционно записан или не. Още през 1907 г. в Хага, този принцип е обявен като част от всяка правна система. (Report on the project concerning the establishment of an international Court of Arbitration, The Hague, 1907: “It is a universally accepted doctrine that no one can be judge in his own cause and all systems of law adopt it”). През 1925 г. Постоянният съд към Обществото на народите се произнася в Съвещателно мнение Nо. 12, че държавите, въвлечени в даден спор, не могат да участват в гласуванията по него, заради принципа, според който никой не може да е съдия в собствения си казус. Доколкото България е „цивилизована страна“, този принцип би трябвало да е част от нейната правна система и да важи за всички важни решения, разследвания, проверки на висши държавни органи.

Процедурите, които бяха описани, са необходими на всяка една политическа и съдебна система, за да се очисти тя от съмнения в корупция. Вярно е, че те могат да се политизират и използват за постигане на партизански цели. Разследването срещу Бил Клинтън, което доведе до опита за негов импийчмънт, беше пример за прекалена и вредна политизация. Но все пак, ако процедурите се следват докрай и коректно, резултатът е изясняване на фактите и отхвърляне на необосновани обвинения и съмнения. Докато това не стане, всички ще са убедени, че и политици, и съдии са в конспирация за защита на собствените си интереси за сметка на общото благо.