Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй пятно на храма,

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

който равен в адът има само Юда.

И тоз човек йоще живей между нас!

Иван Вазов

Кой уби българските вестници и така изтръгна сърцето на българската журналистика? Това ли е, уважаеми, въпросът?

Беше вътрешна работа, предателство черно и грозно и срамно. Редактори и присъдружни им журналисти убиха вестникарството в България. Не дойде някой или нещо отвън, за да ги изкорми. Нито някой им пусна бомба, нито пък се оказаха заринати от някаква лавина.

Те самички, съвсем без чужда помощ, си се изкормиха. Поради обичайната за нашите земи комбинация от страх, угодничество, алчност, нахалство, самовлюбеност и морална – добре де, да го кажем, „морална амбивалентност”. Но се сещате какво имам предвид.

А сега: „Ама какво стана?” И – ред сълзи, ред сополи.

Стана, уважаеми, онова, за което шепа хора предупреждаваме от десетилетие и половина. Гледахте ни като леко лудички, но безобидни индивиди (объркани от прекомерното четене на дебели книжки на чужди езици), които потупвахте снизходително по рамото: „Е, чак пък...”

Е – чак. Но тъй като

всяка история си има начало,

да започнем нещата от него

„Ако трябваше да избирам между това, да има правителство, но да няма вестници, и това да има вестници, но да няма правителство – незабавно щях да избера второто”, казва Томас Джеферсън, един от бащите на модерна Америка.

Преведено на днешен език, това би могло да звучи така: при калпаво правителство, но добри вестници, обществото ще има силата и волята да излъчи добро правителство; при калпави вестници обаче е възможно всякакво правителство. Защото обществото няма да има силата и волята не само да излъчва добри правителства, но дори да прави разлика между добро и лошо управление.

Защото – слушайте внимателно, мои приятели журналисти, макар да съм ви го казвал в лицето години наред – целта на журналистиката не е: а/ да забавлява; б/ да дава на хората онова, което искат; в/ да прави пари; г/ да си играе на политика; д/ да ходи по коктейли, за да се отърква о силните на деня и/или в техния мускул. Целта на журналистиката е да просвещава. С факела на просветата да разпръсква мрака на невежеството.

В страни като Англия, където журналистика има сто години преди нашият Паисий да се е захванал с „О, неразумний и юроде...”, такива неща са самоочевидни. Вижте например какво пишат в първото изречение на етическия си кодекс британците от Обществото на професионалните журналисти (основано през 1909 година):

„Членовете на Обществото на професионалните журналисти вярват, че просвещаването на публиката е пътят към справедливостта и основата на демокрацията.”

И продължават:

„Етичната журналистика се стреми да осигури свободния обмен на информация, която е точна, честна и пълна. Етичният журналист действа от позицията на integrity.”

Някой нещо? Да превеждам ли „integrity”? Няма нужда? Добре, продължаваме.

Вземете сега някой български „централен всекидневник”. Прочетете анализите и неподписаните (или подписани с псевдоним) редакционни материали. Противниците на шефа (кредитора, рекламодателя) на вестника са неизменно описвани като „шмекери”, „измекяри”, „паразити”, „измамници”, „мишоци” и пр. Нали така?

Хйде сега прочетете again написаното от английските журналисти.

Става дума за два

съвършено различни свята

Не „мишката изяде хартията”. Точно в България не интернет уби вестниците. Те сами се убиха – и онези, които вече закриха, и все още кретащите (а защо ли?), които устремно лъжат за разпространението си, доближило се плътно до размера на заводска многотиражка от 80-те години.

А се убиха, защото, вместо да разпръскват мрака на невежеството с факела на просвещението, самите те решиха да създават мрак и невежество още във времето, когато по нашите земи интернетът едва мъждукаше.

Всичко започна почти безобидно, когато по свобода на медиите България беше още на около 35-о място, а не, както е днес – на 100-тното.

„Дойде си”, както се пишеше тогава, „Царя”. Веднага заклейми политиката и партиите като вредни. Запъти се да управлява без партии, с „всички” – нещо, което правят владетели като Лукашенко, Каримов и Сапармурат Туркменбаши Великолепни, но не и, да речем, Обама, Камерън или дори Оланд.

Предупрежденията, че „Царя” е всъщност опасен политически пакостник, потънаха в продължителните ръкопляскания, преминаващи в бурни овации, които се взривиха откъм вестниците. То не бяха поздравления по повод „края на двуполюсния модел”, то не бяха андрешковски възторзи, че политиците си били намерили майстора, то не бе чудо.

Всекидневният вестник обаче е политическо животно и може да съществува само като такова. А към 2002-2003 година, след като вестниците радостно погребаха и двуполюсния модел, и политиката – с какво, пита се, да пълнят страниците си? Спомняте си с какво. Не се правете, че не си спомняте.

Започнахте да си пълните вестниците с кралски клюки. Принцеса еди-коя дошла на гости. Царя пък отишъл нейде да види свой коронован братовчед. Пък царицата как била облечена, пък принцесата как била гримирана... По някое време се занизаха разни бедуински шейхове, което – естествено – подхрани детинската вяра на българина, че „Царя”, бидейки роднина с „богатите араби”, ще ги навие да дадат нещичко на бедния български народец. Ей-така, защото е добър човек, не е политик и не обича партиите.

До днес помня как с месеци обикалях коридорите на редакциите, за да ги моля да се спрат.

Вестник без политика не е възможно да

съществува, обяснявах – самоубивате се...

Нито предупрежденията, нито кратките лекции по история на световните вестници успяха да пробият заслона на редакционното самодоволство. „Даваме на хората онова, което искат!”

Не само предупрежденията не пробиваха. Все по-трудно пробивах, в своите анализи за същите тези вестници, някои имена. Да употребявам словосъчетанието „Георги Първанов” по какъвто и да е повод – това ми беше забранено в „централни всекидневници” още през 2004-2005 година. Хубаво. Подчинявам се в името на общото благо (но не забравям и не прощавам).

Години по-късно обаче последва забрана за употребата на думите „Иван Костов”. Нашите отношения приключиха окончателно, когато след още година-две въведоха забрана и върху съчетания като „Цветан Василев”, „Цеко Минев”, „Витоша ски” и подобни.

Писнаето за „централни всекидневници” стана като минаване през минно поле, докато някой слага все повече мини по него. Та прекратих това си безобразие.

Някъде там, преди 2-3-4 години, лъсна кризата с тиражите. Дори главните редактори, с които вече само се разминавах на паркингите на телевизионните студия рано сутрин (аз – с голфа, те – в мерцедеса; аз ги забелязвах, те мен не), усетиха, че става нещо лошо. Какво обаче решиха да правят? Ами направиха точно обратното на онова, което твърди здравият разум (и което би лъснало след и най-елементарния анализ на предходното десетилетие).

Хората обръщаха гръб на всекидневниците, защото: а/ по-образованите се отвращаваха от тяхното пожълтяване в търсенето на читатели; б/ а необразованото мнозинство вече си имаше какво да чете – истински жълтите седмичници, в които царуваха любимите на простолюдието принцеси, шейхове, проститутки, метеороложки, мутри и футболисти. За поклониците на вестника като такъв (като наша скромност например) пък беше станало кристално ясно, че всекидневниците вече нямат редакционна независимост. Пишеха онова, което предполагаха, че ще се хареса на хората, които им даваха пари.

Това бяха преди 2-3-4 години въпросите за решаване на вестникарския фронт.

Главните редактори обаче

тръгнаха в обратната посока

Още по-голямо пожълтяване в търсене на нови читатели; и още по-голямо угодничене в търсене на нови пари. И превърнаха в катастрофа онова, което беше криза. Както гласи старият виц: тогава стояха изправени на ръба на пропастта; после направиха решителна крачка напред.

Може би мислеха за читателите си онова, което Путин до миналата година си мислеше за западните лидери: „Няма къде да се дянат – пак при нас ще дойдат.” Нито обаче западните лидери клекнаха пред Путин, нито пък българските читатели се върнаха към всекидневниците. Самата мисъл „няма къде да се дянат” обаче издава смайващото самозабравяне, характерно за слабохарактерните хора, попаднали на върха на пирамидата.

Начинът, по който главните редактори менажират потъването на корабите си, разкрива високомерното отношение към собствените си хора, произтичащо от това самозабравяне. Не съм чул (а следя тези неща изкъсо) някой да е направил общо събрание на всички, работещи във вестника, за да обясни каква е кризата и какви мерки се вземат за излизане от нея. Не съм чул някой главен редактор, обясняващ нуждата от намаляване на заплати или на персонал, да обяви: „Започвам от себе си. Режа си заплатата до тази на редови професор, продавам мерцедеса и се качвам на 15-годишен голф.”

Доколкото мога, съм на страната на потърпевщите журналисти. Но – признавам – ми е все по-трудно. Защото и те са съучастници в убиването на пресата. С всяко приемане на списък „забранени имена”, с всяка просташка дума, която пишат под диктовка, с предаването за печат на всяка хвалебствена за някой намигащ лилипут статия, все едно преписана от „Народна армия” от 1980 година – с всяко такова деяние всеки журналист е допринасял за катастрофата. И така – десетилетие и половина.

Давате ли си сметка колко време е това? Момчетата, родени в началото на деградацията на вестникарството, днес пускат мустаци и задирят девойки. На тогавашните 15-годишни днес им пада косата и им расте коремът...

И редакторът, и съучастващият журналист не само са отблъсквали читатели през цялото това време. Убивали са самата идея, че може да има журналистика. Че мракът на невежеството може да бъде разпръскван с факела на просветата. Че

да си прост и

мързелив не е начинът

по който живеят почтените хора.

И така разчистиха терена, на който хората, които вярват в просветата, си спретнаха медии на принципа „направи си сам”. И надмогнаха смъртта на вестниците. Колко, пита се, влияние има например известният фиктивен вестникар Калоян Стоев, подвизаващ се във „флагмана” на вестникарството? А колко влияние има пишещият в интернет Асен Генов? Генов ли изкара на 14 юни 2013-а десет хиляди души на улицата, или Стоев?

Разбира се, преместването на обществените дебати в интернет, макар да решава доста въпроси, свързани с цивилизацията и демокрацията, не решава въпроса с умирането на журналистиката и особено на вестниците. Да си вестникар е от столетия съвсем отделен вид занаят и призвание.

Вестникарите са героите на народите. Те се помнят поколения след като всички са забравили владетелите, управлявали по тяхно време. Вестникари са били Раковски и Ботев, Суифт и Фиелдинг, Мацини и Петьофи, Чърчил и Хемингуей.

Призив във фейсбук може да обърне политиката; но добре написана статия може да обърне историята.

Което и обяснява моя вече 15-годишен гняв към вестникарите. Не става дума само за това, че ми отнеха магическия миг, когато сутрин човек сяда с кафето, пали първа цигара и заравя глава в ухаещия на благословено мастило леко влажен всекидневник.

Убиването на вестникарството не е просто изхвърляне на бунището на историята на поредната професия, станала ненужна. Убийството на вестникарството е убийство на просветата; и – ни повече, ни по-малко – лишаване на едно общество от могъщ инструмент, който в тежки времена може да му потрябва, за да си обърне историята в правилна посока.

Затова убедено твърдя: всеки, участвал или съучаствал в убийството на вестникарството, е виновен в същата степен, в която е виновен спрямо страната си държавният изменник. Смъртното наказание, да не забравяме, обикновено до последно е държано именно за изменници. Защото измяната е най-тежкото престъпление. Убиецът отнема един-два живота. Изменникът може да отнеме възможностите за живот на цели общества.

 Това, уважаеми, се случи с вестникарството у нас. Повечето от вестникарите, вместо да са герои, се оказаха изменници. А за такива прошка няма, защото не може да има.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през септември 2015 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.