• Сега леля ми, като отиде да работи в Лондон, тя от Англия ли е вече?

  • Ами… как да ти кажа… много си малък, за да разбереш…

  • Значи е от Англия. Имам и баба от Испания. И друга леля от Германия. Аз съм от България.

  • Хубаво ли е човек да е от България?

Той мълчи, прави се, че е много зает с пасването на две лего части. Минута-две минават така и изведнъж:

  • Гледах по телевизора Станка Златева, бореше се, после я наградиха. Тя от България ли е?

  • Да.

  • Ами значи е хубаво да си от България.

  • Като малкия съм – от България. Не и като Станка Златева – всеки ден се боря за нещо, но не ме награждават. Мога да докажа, че е хубаво да си от България. Също така мога да докажа, че не е хубаво да си от България. Когато ми се е налагало да работя с чужденци, една част от мен се отделя и започва да наблюдава отстрани. Гледам се и се мъча да се разбера, а покрай себе си и всички нас. На фона на чужденците българските ни черти стават някак по-видими.

  • Като на кино е: две жени, които си говорят в спретнат офис, веднага е ясно, че върви събеседване в тежка форма. Едната жена е руса, розово-свежа, боса в зимните ботуши, но някак стилно боса, защото и полото й е с пухкава висока яка, но пък без ръкав. Това е Джулия Хордсуърд, английска социална антроположка. Другата е облечена топло, но гледа студено изпод подути клепачи и пуши с устрема на съветска прахосмукачка – това съм аз, координатор в английски проект, който се бори за намаляване на социалната изолация в две български области.

  • Не можем да започнем работния ден с лоши чувства – казва Джулия.

  • Аз мога.

  • Как се чувстваше снощи, какво прави? – пита Джулия, все едно не ме е чула.

  • Предния ден се бяхме лошо сдърпали на два пъти с шефа на проекта, англичанин естествено. Приключвахме първия етап и трябваше да платим хонорарите на трима колеги журналисти, които бяха правили анкети със самотни майки, хора с увреждания, безработни, роми. Двама от колегите дойдоха, подписаха се под формуляра за работа, третата каза: „От редакцията ме забиха в Елхово, моля те, вземи ми ти парите, аз ще намина надвечер у вас, е, какво, като трябва подпис, подпиши ме някак, айде сега глупости – какво щели да кажат, подпиши ме и ги вземи, тъкмо ми трябват.“

  • Обаче те казаха, ооо, как само го казаха – не били виждали такова престъпление да се извършва пред очите им. А това, че го направих доста хладнокръвно, направо ги ужаси. Подписът бил неприкосновено нещо, при тях той бил повече от печат, забелязала ли съм, че доста техни документи нямат печат, чак сега си обяснявали защо толкова съм държала да се слагат печати, ами че той, подписът на българите, пет пари не струвал, не, това било не просто неприемливо, то било шокиращо.

  • Криво-ляво приключихме деловата работа и отидохме да вдигнем наздравица двата екипа – българският и английският. И тогава аз трябваше да вдигна тост. Благодарих на нашите момичетата и момчетата, които впрочем вършеха чудеса, за да шашнат англичаните, и накрая взех, че им казах, че ги обичам. Което се оказа по-голям корпоративен грях и от подписа. След официалната почерпка шефът на проекта ми каза, че това също било неприемливо, много. Аз трябвало да респектирам тези млади хора, да ги контролирам и мотивирам, но не и да им казвам, че ги обичам… Той си беше подготвил и още аргументи човекът, които така и не чух, защото си грабнах раничката, изправих се и му казах – ооо, я си гле… Не, казах му: „Такива сме българите, имаме чувства и няма как да ме затворите, защото не съм „Козлодуй“?“ Защо реших да защитавам „Козлодуй”, който иначе никога не съм защитавала, не знам. Явно той беше поръчал на Джулия да оправи офисните чувства, затова тя питаше какво съм правила вечерта.

  • Какво правих – плаках. Крещях на детето. Скарах се с мъжа ми. Накрая взех един лексотан и спах.

  • Разбирам те – казва Джулия, – аз също не се чувствах добре от тази ситуация, затова вместо една обиколка на квартала пробягах две и даже отидох на сауна, въпреки че не беше обичайният за това ден.

  • Моите подути клепачи и нейната розова свежест – стоя отстрани и ги наблюдавам. Но не мога да направя нищо по въпроса. Да се върне времето, пак така ще бъде. Тогава нямаше как да знам какво ще се случи след шест месеца, когато свърши и вторият етап на проекта. Може би, ако знаех, щях да гледам не така защитно-обидено, а развеселено-отмъстително. Защото след шест месеца проектът свърши и решихме да кандидатстваме за продължение. Написахме отчетите, докладите, на преводачите им изтекоха очите (момчета и момичета, обичам ви) да приключат с всичко в срок, обаче шефът, оказа се, трябвало да замине от Лондон спешно в Украйна, вместо да дойде в България. Наложително било. А срокът за подаването на документите за удължаване на проекта е утре. И… ако може… не че не е проблем, но… дали бих могла да подпиша формуляра за предложението ни с неговия подпис, имала съм го на много документи и бил много лесен. И труден мога – казвам сериозно, а вътре в себе си не мога да спра да се кискам. Колонизирахме ли те, а, колонизирахме ли те, повтарях си наум.

  • Колко скучно нормални ми се видяха англичаните, когато започнах да работя с датчани. Пак проект, пак бяха дошли да спасяват – този път природата. Изобщо не иронизирам, и природата, и обществото ни имат нужда от спасяване, но някак тези проекти не разбират, че спасяването не става отвън. Повечето датчани идваха и си отиваха, преди да са ни подлудили с неразбирането си за българския характер и обстановка, но Шарлоте и Ян постоянно пребиваваха в офиса. Те бяха семейство и като ги наблюдавах, исках да кажа на всеки българин, който се оплаква от жена си, че съм готова да му пратя датчанка да види какво е съпруга талибан.

  • Шарлоте непрекъснато ръчкаше Ян да урежда ремонта на лятната им къща в Копенхаген. Защо на едно място, на което няма лято, трябва да има лятна къща, нямам представа. По странна за мен логика ремонтът на тази къща започна с боядисване отвън, което те уреждаха от България. Уредиха го: за три седмици и 25 000 лева къщата щеше да бъде боядисана в тяхно отсъствие. Как да не се намесиш? „Виж, Ян – казвам, – ако изпратим един от бояджиите, които току-що боядисаха нашите офиси, ще ти излезе пет пъти по-евтино. Българският бояджия ще свърши работата пак за три седмици, но за 5000 лева. Той ще е доволен, ти ще си доволен…” Това е оранжева икономика, прекъсва ме Ян. Оранжева? „Сивото успява да се скрива – обяснява Ян. – За да изкараме наяве сивата икономика, наричаме я оранжева. Ти ми предлагаш оранжева оферта.”

  • Той се държи като Европейската комисия, обаче и аз като български министър: „Че кой ще разбере?” Ян обяснява: „Може и да не е на първия, но на втория, най-късно на третия ден поне трима съседи ще позвънят в данъчната служба и ще кажат, че къщата се боядисва от съмнително лице, най-вероятно нелегален емигрант, което няма да внесе данъци.” Всеки датчанин бил нещо като агент на данъчните служби, добавя Шарлоте. Не се предавам: ”Ами, ще кажем на нашия човек да работи дискретно.” Нямало да стане – клати глава Ян, – българските бояджии не можели да работят, без да си свирукат, нали ги бил видял при боядисването на офиса. Освен това той бил против оранжевата икономика, защото тя отслабвала социалната политика на държавата.

  • Ян и Шарлоте са двама от мнозинството, което гласува против въвеждането на еврото на референдум в Дания. Аргументът: ако Дания влезе в еврозоната, Европа може да окаже натиск за намаляване на данъците и държавата ще стане по-малко социална. Датчаните са убедени, че за да стане държавата за обичане, хората трябва да си обичат високите данъци. За да има повече за крадене от чиновниците ли? – това, разбира се, го казвам аз. Във всяка държава се намират, хора, които крадат, просто в Дания крадците са в затворите – това, разбира се, го казват Ян и Шарлоте.

  • Несъответствието ни по въпроса за данъците се разрази с най-голяма сила на най-неподходящото място – при нотариус. Шарлоте и Ян купиха кола за престоя си в България, а на тръгване решиха да я продават. Така че отидох до лизинговата къща, от която я бяха купили, да попитам дали могат да им помогнат да я продадат, и се оказа, че колата де юре не е тяхна. Платили я, но после така и не се появили да заверят сделката при нотариус и на практика продажбата не е завършена. Цяла година! Но пък продавачите нямаха намерение да правят никакви номера, предложиха да се завърши сделката с обичайните подписи при нотариус.

  • „Ще видим жив нотариус!“ – зарадваха се датчаните. У тях нотариус имала само лотарията, но никой не го бил виждал. Че как заверявате сделки, чудя се. Как иначе – чудят се на свой ред те, – с електронни подписи! Отиваме при жив нотариус. Започвам да превеждам подготвения договор и аха да приключим, когато Ян ме прекъсва:

  • Тук пише, че съм купил колата за 11 000 лева, това не е вярно, купих я за 26 000 лева.

  • С ъгълчето на устата си нотариусът ми казва да им обясня защо е написано така, той нямал право. Обяснявам им, че това е жест на продавача към тях, да им спести от данъка, обикновено така се прави. О, небеса! О, гняв Божи, вече имам представа за теб – ти си данъчно вбесен, зачервен, треперещ от възмущение датчанин. Безсилна съм да ви опиша как се зачерви Ян, каква реч произнесе, как обвини нотариуса, че го принуждава да подпише фалшив договор, и как свърза случая с течащата по същото време учителска стачка, в смисъл че, затова сме нямали пари за учителите, щото сме лъжели държавата на всяка крачка. Нотариусът, разбиращ английски колкото всеки българин, ми каза, че ако аз му преведа това, той не може да завери сделката, аз пък казах – нали ме накарахте да подпиша декларация, че ще превеждам всичко, и стана една…

  • Наложи се да ходим при втори жив нотариус. По пътя към него вече крещях на Ян, че човек, който цяла година не е могъл да купи една кола, не бива да ни дава акъл на нас, които се оправяме с всякакви бюрократични ситуации всекидневно и че ако сега пак ще ми играе данъчни етюди, ще го оставя да се оправя сам. Той разбра, че положението е сериозно, когато стана ясно, че тъй като сделката не е довършена, колата не е регистрирана и в КАТ, което също е условие, за да я продаде. Това сломи самочувствието му. Чак не повярвах, когато ме попита: „Сега на кого трябва да платим, за да я регистрират веднага.“ Все пак в предпоследния ден от пребиваването си в България датчанинът се беше ориентирал.

  • ...

  • Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през октомври 2015 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.