Ad Config - Website header

 

Article_top

Людмил Станев

Чел съм много коледни приказки и винаги съм си мислил, че Коледата е нещо топло и нощно – получаваш подаръци и някъде непременно греят свещи. Това съм си представял за Коледа. А от това, което съм чел, в паметта ми е заседнал споменът за разказа на О' Хенри „Подаръкът на влъхвите“ – една нежна история за любов, за мъж и жена, които много се обичат, но живеят в голяма бедност и на Коледа всеки продава най-скъпото си нещо, за да купи подарък на другия. Той продава часовника си, за да й купи изящен гребен, а тя отрязва и продава разкошната си коса, за да му купи златна верижка за часовника. Чисто и хубаво. Който дава, е щастлив.

Та ето я и моята коледна история. Това се случи през далечната 86-а година. Бях току-що почнал работа в едно затънтено делиорманско градче. Е, в деня на Коледа естествено, като най-нов, бях дежурен лекар в "Бърза помощ". Силен вятър свистеше и облиташе прозорците. Аз бях сам в малкия топъл кабинет. Прозорците пукаха, сякаш се наместват и се готвят за излитане. Сякаш искаха да отлетят, размахвайки стъклените си крила. Вярно, че бяха двукрили. И така като си летят, можеше да ги улучи някое момче с прашка. Момчетата най-много обичат да стрелят по прозорци и птици, за малките деца метафората си е ясна и чиста. А когато пораснат, забравят всички метафори. Тези, които не успяват да пораснат, другите възрастни наричат поети. Но да се върнем в онази мразовита коледна нощ. Честно казано, някакси не ми се излизаше в дълбокия сняг  и се молех телефонът да не звънне точно сега. Нека да си празнуват Коледата и да ме оставят сам с тъжните ми мисли.

И тогава естествено телефонът звънна. Тревожно, разбира се. В "Бърза помощ" всички позвънявания звучат тревожно. В някакво село на 30 километра имало жена, която си счупила ръката и трябвало да ида. Това разбрах от несвързаните обяснения на кмета, който сигурно с неохота е станал от трапезата и газейки в дълбокия сняг, е отишъл да отключи канцеларията, за да ми звънне. А мъжът на жената се е усмихвал нелепо и е мачкал шапката си, докато кметът ми обясняваше всичко това. Обадих се на шофьора. Навлякох един кожух върху бялата престилка и тръгнахме. Линейката ми беше от най-старите, не знам дали не е превозвала ранени войници още при Люлебургаз. Тихото монотонно жужене на измъчения двигател леко ме унесе и аз видях най-различни неща в себе си – докато автомобилът отиваше към село Бели Лом, вътрешно аз пътувах към дома си. Докато се унасях, се преместих през август на морето, където съм роден, и ми беше топло и лятно, и жълто, и синьо. Но след час шофьо рът ме върна в декември. Дотук бяхме. Много кофти, основният път беше почистен, но до селото имаше още километър и половина. Сняг. Преспи почти метър и аз трябваше да измина това разстояние. Минах го.

С голямо отвращение и напълно изстуден след горещото измислено лято, пристигнах пред кметството. Там ме чакаше едно дете. Много сюрреалистична картина – всичко е бяло и едно дете като черна буболечка ми маха с ръка в цялата безбрежна белота. Като приближих, видях, че не е дете, а джудже – малък човек, около метър и двайсет, който се представи като Кольо. На жена му ръката била излязла от ставата и друг път се случвало, и било много болезнено, та затова извикали "Бърза помощ". То си е Коледа, ама болката не се търпяла. И стигнахме до вратите на двора. После влязохме в къщата. Там беше съвсем малко по-топло, отколкото навън, но това, което ме порази, беше абсолютната бедност и празнота. По стените нямаше нищо – прокъсан килим, маса, легло и нищо друго. Само на стената над леглото имаше малко дървено термометърче във формата на паметника на Шипка с някаква червена течност вътре. На малкото легло лежеше съвсем дребна жена. Малка жена – джудже, точно като Кольо. След като й сложих някакъв аналгетик, внимателно наместих раменната й става.

По едно време ми стана смешно, защото за секунда се видях отстрани и се оприличих на свети Георги, докато убива змея – аз с бяла престилка, натиснал с две ръце легналото малко телце на жената. Въртя и намествам. След като всичко свърши, мъжът й се засуети из стаята и след малко се появи с едно яйце. „Докторе, вземи го! Много сме ти благодарни!“ Отказах го, разбира се. Може би това беше единственото им яйце. Все пак на тръгване той ме настигна до вратата и успя да натика в горния джоб на бялата престилка малкото дървено термометърче. Махнах с ръка, увих се в кожуха си и забързах към линейката. Напълно замръзнал, се качих вътре. „Карай!“, успях да кажа и веднага залепнах за кожуха на двигателя, за да се стопля.Сигурно от топлината и равномерното мърморене на двигателя съм заспал. Събудих се, когато линейката спря. „Хайде, докторе, пристигнахме, дано да е последното повикване за днес.“ 

Когато влязох в кабинета и свалих кожуха, видях в горния ляв ъгъл на гърдите си, там където беше джобът на бялата престилка, едно изящно, мъничко червено сърце.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.

 
КАЛЕЙДОСКОП snyagcr

Чел съм много коледни приказки и винаги съм си мислил, че Коледата е нещо топло и нощно – получаваш подаръци и някъде непременно греят свещи. Това съм си представял за Коледа. А от това, което съм чел, в паметта ми е заседнал споменът за разказа на О' Хенри „Подаръкът на влъхвите“ – една нежна история за любов, за мъж и жена, които много се обичат, но живеят в голяма бедност и на Коледа всеки продава най-скъпото си нещо, за да купи подарък на другия. Той продава часовника си, за да й купи изящен гребен, а тя отрязва и продава разкошната си коса, за да му купи златна верижка за часовника. Чисто и хубаво. Който дава, е щастлив.

Та ето я и моята коледна история. Това се случи през далечната 86-а година. Бях току-що почнал работа в едно затънтено делиорманско градче. Е, в деня на Коледа естествено, като най-нов, бях дежурен лекар в "Бърза помощ". Силен вятър свистеше и облиташе прозорците. Аз бях сам в малкия топъл кабинет. Прозорците пукаха, сякаш се наместват и се готвят за излитане. Сякаш искаха да отлетят, размахвайки стъклените си крила. Вярно, че бяха двукрили. И така като си летят, можеше да ги улучи някое момче с прашка. Момчетата най-много обичат да стрелят по прозорци и птици, за малките деца метафората си е ясна и чиста. А когато пораснат, забравят всички метафори. Тези, които не успяват да пораснат, другите възрастни наричат поети. Но да се върнем в онази мразовита коледна нощ. Честно казано, някакси не ми се излизаше в дълбокия сняг  и се молех телефонът да не звънне точно сега. Нека да си празнуват Коледата и да ме оставят сам с тъжните ми мисли.

И тогава естествено телефонът звънна. Тревожно, разбира се. В "Бърза помощ" всички позвънявания звучат тревожно. В някакво село на 30 километра имало жена, която си счупила ръката и трябвало да ида. Това разбрах от несвързаните обяснения на кмета, който сигурно с неохота е станал от трапезата и газейки в дълбокия сняг, е отишъл да отключи канцеларията, за да ми звънне. А мъжът на жената се е усмихвал нелепо и е мачкал шапката си, докато кметът ми обясняваше всичко това. Обадих се на шофьора. Навлякох един кожух върху бялата престилка и тръгнахме. Линейката ми беше от най-старите, не знам дали не е превозвала ранени войници още при Люлебургаз. Тихото монотонно жужене на измъчения двигател леко ме унесе и аз видях най-различни неща в себе си – докато автомобилът отиваше към село Бели Лом, вътрешно аз пътувах към дома си. Докато се унасях, се преместих през август на морето, където съм роден, и ми беше топло и лятно, и жълто, и синьо. Но след час шофьо рът ме върна в декември. Дотук бяхме. Много кофти, основният път беше почистен, но до селото имаше още километър и половина. Сняг. Преспи почти метър и аз трябваше да измина това разстояние. Минах го.

С голямо отвращение и напълно изстуден след горещото измислено лято, пристигнах пред кметството. Там ме чакаше едно дете. Много сюрреалистична картина – всичко е бяло и едно дете като черна буболечка ми маха с ръка в цялата безбрежна белота. Като приближих, видях, че не е дете, а джудже – малък човек, около метър и двайсет, който се представи като Кольо. На жена му ръката била излязла от ставата и друг път се случвало, и било много болезнено, та затова извикали "Бърза помощ". То си е Коледа, ама болката не се търпяла. И стигнахме до вратите на двора. После влязохме в къщата. Там беше съвсем малко по-топло, отколкото навън, но това, което ме порази, беше абсолютната бедност и празнота. По стените нямаше нищо – прокъсан килим, маса, легло и нищо друго. Само на стената над леглото имаше малко дървено термометърче във формата на паметника на Шипка с някаква червена течност вътре. На малкото легло лежеше съвсем дребна жена. Малка жена – джудже, точно като Кольо. След като й сложих някакъв аналгетик, внимателно наместих раменната й става.

По едно време ми стана смешно, защото за секунда се видях отстрани и се оприличих на свети Георги, докато убива змея – аз с бяла престилка, натиснал с две ръце легналото малко телце на жената. Въртя и намествам. След като всичко свърши, мъжът й се засуети из стаята и след малко се появи с едно яйце. „Докторе, вземи го! Много сме ти благодарни!“ Отказах го, разбира се. Може би това беше единственото им яйце. Все пак на тръгване той ме настигна до вратата и успя да натика в горния джоб на бялата престилка малкото дървено термометърче. Махнах с ръка, увих се в кожуха си и забързах към линейката. Напълно замръзнал, се качих вътре. „Карай!“, успях да кажа и веднага залепнах за кожуха на двигателя, за да се стопля.Сигурно от топлината и равномерното мърморене на двигателя съм заспал. Събудих се, когато линейката спря. „Хайде, докторе, пристигнахме, дано да е последното повикване за днес.“ 

Когато влязох в кабинета и свалих кожуха, видях в горния ляв ъгъл на гърдите си, там където беше джобът на бялата престилка, едно изящно, мъничко червено сърце.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

дебелян пеевский

Богът на истината Фантазий.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията