Признайте си – за какви мутанти се сетихте в мига, в който прочетохте заглавието? Не е ли за едни яки младежи, които често ходят на фитнес, зобат анаболи, стрижат си късо косите, карат беемвета и плашат мотаещата се в краката им (респективно – пред гумите на колите им) широка общественост с фрази от сорта „Бегай оттука бе, капут!“

Не за тези? Тогава може да сте си представили една кохорта български депутати, с ентусиазъм обслужващи себе си, олигарсите и мафията, а някои от тях - вече запътили се към европарламента с тежка походка?... Или виждате онези герои от Дивия Северозапад, които редовно обезкостяват къщите и вилите на съседите си, а на оставена бележка „Моля, не разбивайте“ отговарят с разбиване и оставяне на насрещна бележка „Има-нема, ние сме длъжни да провериме“... Или пред очите ви изниква картинката на кълчещи се певици с неестествени бюстове и поли до пъпа, виещи като пожарникарски сирени нещо подобно на песни по текстове, родени от болен мозък?

Е, ако не сте се сетили за нещо подобно, прочитайки думата мутант, значи още не сте съвсем безнадежден случай. Но трябва с ръка на сърцето да признаете, че преносното значение на думата напоследък е доста по-често употребявано. То се използва най-вече за човек, който живее с извратени нравствени ориентири (според тълкуванието в речника).

Иначе, пак според речника, мутант е организъм, отличаващ се от изходния тип с някакви наследствени отклонения, възникнали в резултат на мутация. Именно такива са мутантите на дядо Петко. Мълчаливи, тихи, кротки, леко встрани от нормалното, малко странни, но честни посвоему. Растения. Пълнят градината му, терасирана по урвата над Искърското дефиле, живеят собствения си живот и никому не пречат. Даже напротив – по-вероятно е да помогнат я с лечебните, я с ароматните си свойства.  

Дядо Петко е на 85 г. Синеок, усмихнат и съвсем глух. И все пак с него може да се говори – чете по устните и рядко греши. От двайсет години живее тук през лятото. Развъжда различни растения, приготвя разсад и някои специфични плодове, през зимата ги продава в София – в една от алеите на Борисовата градина откъм кв. „Изток“ - и така добавя нещичко към бюджета си. „Прочут съм с това, че продавам евтино“, признава с намигване.

Копае градината си седнал, защото е наклонена, а и него вече краката не го държат като едно време – ишиас, какво да се прави. Хубаво, че ръцете още стискат здраво – демонстрира ни хвата си, дланите му наистина са силни.

Седи на пръстта и лекичко копае с теслата между лавандулите, розмарина и естрагона. От време на време спира и се заглежда в живата сцена, която му предлага Балканът наоколо. Прилича на зрител в театър и сякаш мястото му в ложата под скалистите хребети над дефилето е запазено с пожизнена карта за всички спектакли.

Като свърши представлението, се прибира в къщата си, леко подтичвайки. Не защото много му се тича, а защото, като тича, ишиасът го боли по-слабо, отколкото като ходи. Парадокс някакъв, мутирал ишиас вероятно.

Преди да стане дядо Петко, др. (г-н) Савчев бил ботаник, научен сътрудник по лекарствени растения в някакъв несъществуващ вече институт, чиято абревиатура звучи като НИХВИ, но не сме сигурни. Обикалял с експедиции из социалистическа България да описват и класифицират билки и храсти. И най-вече да търсят нови, появили се с вятъра или с някаква мутация на вече познат вид. Той събирал семена и коренчета, кътал ги и ги разсаждал, опитвал се да ги аклиматизира на други, нехарактерни за тях места. И често успявал. В този институт се пенсионирал, преди N на брой години. Пренесъл се в къщата си в дефилето, иззидана камък по камък от самия него. И се захванал със земята.

Голям добив от този склон няма как да изкара, затова взел да експериментира с редки и нестандартни видове. Голямата му гордост са хималайските лимони – намерил семената им преди десетки години при една от експедициите си, вече не помни кога и къде точно. „Май някъде по морето, бяха ги внесли по линия на Мао Цзедун от Китай“, казва. Тези лимони са по-кръгли, по-малки, по-кафеникави на цвят и 4 пъти по-кисели и витаминозни от познатите ни. И най-вече – издържат до 20 градуса под нулата, което ги прави пригодими към нашия умерено континентален (все още) климат. Набучкал ги е из целия стръмен двор на старопланинската си къща, дават плод и семена, от които той прави разсад и почти го подарява. „Моята цел е хората да си садят от този лимон, да се разпространява из страната и да чакаме някоя мутация в положителна посока, за да имаме един ден цитруси и в България“, обяснява дядо Петко научно-практичния си алтруизъм.

Прави го за хората, за България. Която знаете ли колко пенсия му дава?... Не ви трябва да знаете, ще ви хване срам.

И друго растение много държи да ни покаже дядо Петко. „Гледайте сега тука! Това е розмарин официналис – той е хем декоративен, хем лечебен, хем подправка. И цъфти. Вижте сега този до него!... А?“ Гледаме. Виждаме, че има нещо различно между двата, но какво точно... „Ааа?... - дядо Петко се смее и решава да не ни мъчи повече. - Не цъфтиии! И през зимата не вехне. Вечнозелен е! Това се нарича мутация! Сам мутира, нищо не съм му правил. Но много се зарадвах, когато го констатирах! - набляга на купешката дума и се смее щастливо. – Ето това сега трябва да се доведе до знанието на специалистите, да дойдат от министерството, да го видят и да го проучат подробно, аз нямам възможности. Това е нова форма на розмарин и току-виж се окаже по-полезен от познатия досега. Аз, понеже съм естет, повече го харесвам от официналиса!“...

Ами добре, дядо Петко. Ето, доведохме го до знанието на специалистите от министерството. Те не знаем дали четат, или само могат да броят пачки, пази Боже да твърдим, че всички са корумпирани, самодоволни чиновници, интересуващи се само от мутациите в собствения си джоб. Обаче нищо не можем да ти гарантираме, нали разбираш, ние сме прости журналисти...

Това, последното, не го казваме естествено, защо да разваляме настроението на добрия човек. А той вече ни води към следващата атракция – истински бамбук. Не помни откъде го е домъкнал: „Изтървах му края, преди повече от трийсет години беше.“ Но бамбукът, „май сахалински“, се е хванал яко, расте над 4 метра и превзема все повече пространство от стръмната градина. „Подарявам го! Който иска, да идва и да взема, само да знае, че корените са метър дълбоки! - прави широк жест старият ботаник и се размечтава: - Фантазията ми си представя прозрачни сепарета от бамбук в някой хубав ресторант, дааа...“ Кога ли за последен път е влизал в ресторант, мислим си, докато той говори, а ние се сещаме за числото, обозначаващо месечния му доход.

Добре, че жена му Мария още работи – на 72 г. Връзват двата края. И си имат една обща гордост, която не е много ясно дали е точно гордост или трагедия, сами преценете: дъщерята с двамата им внуци живее мноого отдавна в Америка. Защо ли?...

Добре поне, че комуникациите напреднаха. И явно добре се справя онази част от семейството, след като „единия внук местните американци го определят като новия президент на Щатите“. Дядо Петко го съобщава с такава убеденост, че изобщо не остава място за съмнение. А и защо да се съмняваме – като нищо може да стане. Българинът без оковите на България е съвсем друго същество.

Я по-добре да разгледаме градината нататък.  

Следват: мутирала лавандула, още розмарин, посаден през януари (!) и вече избил съвсем несимволично („Експериментирах и взе, че стана.“), големи храсти дафинов лист, малки храстчета дафинов лист („Посях го от семена, 3-4 години никакъв не тръгна и даже го бях забравил, а сега гледай го – без проблеми си расте!“), салвия („Предлагам я като градински чай, много е полезен.“), сини и кафяви перуники („За красота!“), модерното годжи бери („Много жизнено растение, нещо невероятно!“), тарос („Или естрагон, много прочута подправка, но аз малко произвеждам – колкото за асортимент.“).

И още една изненада – дини и пъпеши в центъра на Стара планина! Още са само малки листенца, но са напълно истински. „От няколко години ги завъдих, растат си най-спокойно. Никой наоколо не вярваше, че тук ще расте диня или пъпеш. Обаче растат и вече давам разсад на комшиите.“

Комшиите... Не му казваме, че когато го търсихме из околността и спирахме да питаме местни хора от пръснатите по баирите къщи, те ни гледаха подозрително. Колкото и да не изглеждаме като бандити, крадци на имоти с фалшиви самоличности, не приличаме на телефонни измамници, нито даже на политици, колкото и широко да се усмихвахме и да демонстрирахме журналистически атрибути в ръце, местните ни фиксираха с искрено недоверие и ни изпращаха с облекчение. Знае ли човек – за разлика от растенията, чиито признаци за промяна се виждат с просто око, някои престъпници са си изградили такава мимикрия, че не можеш да ги различиш от обикновения примерен гражданин. Българският народ, дами и господа, вече е мутирал и не знам дали не е късно за лечение. Болезнената мнителност, страхът, чувството, че всеки гледа да те мине, са в крайна фаза. Гостоприемство? Глупости. По-далече от къщата ми, ако може! 

Накрая пишещият тези редове получи като армаган от дядо Петко разсадчета от хималайски лимон и дафинов лист. Поисках да ги платя – сакън, дума да не става, подарък, прибери си парите! И през смях: „Това е реклама на фирмата!“ Е, нямаше как, приех подаръците. И сега, както се казва, земята ще изровя, за да отгледам тези растения, дано успея. (Перифразирах реплика на един политически лидер, но не от респект към него – той щял бил да рови земята, за да спечели изборите. Е, изрови я. И какво? Земята, гражданино лидер, по-добре да се оре, не да се изравя. Но вие не сте земеделски труженик, а партиец.)

Да ви кажа ли все пак колко му е пенсията на дядо Петко? Ще ви кажа, имаме нужда от малко срам. 195 лева. Сто деветдесет и пет. Лева! В страна, доминирана през последните 70 години от „социалисти“ и произлезлите от тях мутанти. Всъщност - точно затова.

Дядо Петко може да не чува репликите, които изпускаме, когато ни съобщава истината за пенсията си. Но вижда физиономиите ни. И знаете ли какво прави?...

Намига ни! И ни успокоява:

„Не бойте се, няма страшно! Аз не се оплаквам. Всяка вечер, като си легна, започвам с нетърпение да очаквам утрото. И изпитвам върховно удоволствие, когато се събудя и се заема с работата си...“

Сещам се за великолепната пиеса на Иван Радоев „Човекоядката“. В нея много ясно е казано: не младите са бъдещето на старите, а точно обратното. Нашето бъдеще е старостта. Нашето бъдеще е дядо Петко, да е жив и здрав още дълги години.

-----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през юни 2014 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.