През април миналата година  Слави Трифонов пя пред 17 000 души в зала „Арена Армеец“. Излъчването на концерта месец по-късно, на 25 май, събра около телевизора 1 400 000 души. През септември Слави Трифонов пя химна на България заедно със 70 000 души на стадион. За 2 месеца и 10 дни „Шоуто на Слави“ събра 250 000 подписа в подкрепа на идеята си за референдум. 
Ако един човек може да разпродаде 70 000 билета за 5 часа, ако същият човек може да закове пред екрана 50 процента от телевизионните зрители в този часови пояс, но в същото време ако доброволците му могат да съберат само 250 000 подписа в цялата страна за два месеца и половина – това какво ви кара да си мислите?

Първото, което за което сещам, е онази притча, в която султанът пращал везира да разузнае из страната какви са, така да се каже, обществените нагласи. Колкото пъти везирът казвал, че хората псуват султана и мърморят, толкова пъти султанът вдигал данъците. Но когато един път везирът се върнал от обиколката и казал, че никой от нищо не се интересува, че всички само пеят, пият и се веселят, султанът се стреснал и издал заповед да се намалят данъците. 

Това ли показва съотношението между пеещите/слушащите зрители и подписващите се – че вече сме толкова отчаяни, та сме си станали безразлични сами на себе си? На пръв поглед референдумът, за който събира подписка екипът на Слави Трифонов, може да промени изцяло живота ни, защото се цели в системата. Не харесваме системата, а когато се появява възможност да я пресътворим по своя воля само срещу едно разписване в подписката, не го правим. Мързи ли ни, безразлични ли сме, или сме скептично умни, защото вече разбрахме, че системата не може да бъде променена отвътре. 

Да видим как се разбиха и размиха в скалите на системата вълните на народните надежди, че е възможно статуквото да бъде превзето и победено отвътре. Ще се ограничим с летописа от този век. Първо – царят. Орлов мост, букети, юпита, 800 дни, гори и дворци, първоначално натрупване на министерски хотели, далаверата външен дълг, сбогом ваше дребно величество. След това Бойко Борисов – доброто Бате, което ще пребори лошите батета, нашето момче, човекът от народа за народа, голям прилив, толкова голям, че все още се стеле пяна и хвърчат пръски. Вълната, наречена „Атака“ – България над всичко, убий циганизацията и колонизацията, България на две съпруги, три морета, четири дози,  пет за шест, карай да върви… Интелектуалният прилив „България на гражданите“ – малоброен като тиражите на книгите, но и надежден колкото тях, не трябва само сила – нужен е и акъл, хм, май че силата е по-нужна, исторически компромис, реформи няма и няма да има, оставаме, оставаме. Забравихме само мъртвото вълнение „България без цензура“ – да платиш с цяла банка  една евродепутатска заплата. 

Това бяха народните ентусиазми за промяна на системата чрез влизане в системата. Всички те се спихнаха за различен период от време, но по една и съща причина. Влезлите да променят системата просто стават част от системата, укрепват я и започват да вършат  най-съществената работа за всяка политическа система – да създават среда за процъфтяване на онези човешки недъзи, с които системата се храни, дебелее и живее. 

Сега „Шоуто на Слави“ предлага референдум, с който да се преформатира системата – изборите да са мажоритарни, полицейските началници да са избираеми, депутатите да са наполовина, субсидиите за партиите драстично да паднат, гласуването да е задължително. Все много важни въпроси, спорни, но нали е затова един референдум – да се спори преди него, да се чуят всички гледни точки, за да реши суверенът как да живее оттук нататък. Това е то пряката демокрация – да се превърнат хората от обект в субект на властта в деня на допитването.

Народът обаче явно не иска да се превръща повече в каквото и да е било. Прекалено много е превръщан, вече не иска. Народът видя, че референдумите тук не са това, което трябва да са. Видя също така, че никой тук не прави нищо, без след това да влезе във властта уж за да променя властта. Но най-вече видя, че системата е уязвима само когато е атакувана отвън. И когато едно шоу толкова успешно я атакува отвън, най-добре е да прави това. Един скеч понякога може да свърши повече работа от една разпадаща се парламентарна група. Затова народът вечер гледа телевизионното шоу на Слави, смее се на скечовете, малко му олеква. Но когато момчетата от шоуто сериозно му заговорят, че сега е моментът да отиде, да се подпише и да упражни най-демократичното си право да прекрои властта от името на демоса, демосът си мисли, че е виждал много момчета, които са се превръщали в мекерета, и по-добре е тези момчета да вършат точно това, което им е силата да вършат.