Добро утро, българи! Спахте ли добре? Как мина уикендът ви? Чухте ли за Розово, селския протест и изгонените сирийци? Чухте ли за Волен Сидеров, който откри предизборната кампания на АТАКА за европейските избори в… Москва? А останалите партии си бяха в София – кой в НДК-то, кой в "Армеец" с голям евро гост, кой с мимове пред Народния. Все желаещи моя вот и все обещаващи разни неща.

Предполагам, че сте чули. Даже мисля, че сте видели и репортажите по телевизията, статиите по вестниците и постовете по блоговете. Освен, разбира се, ако не е имало яко данги-дунги на маса. Тогава е разбираемо, че не сте чули или прочели. Нали?

Преди много години, в Телиш, едно средностатистическо българско село (около 200-300 къщи), един имот бе продаден на семейство роми. До този момент, в това село никога не бе имало жители от този етнос. И както може би само се досещате, това предизвика бурни дискусии под формата на мрън-дрън в продължение на няколко месеца. До изстъпления не се стигна и слава Богу! Нямаше мъж с едър златен ланец, призоваващ към мирен протест. Нямаше и развети национални флагове, нито пък такива, окачени върху дувара на ромския имот. Нямаше и патриотични напеви „България за българите! България! Бъл-га-ри-я!”. Животът продължи с вътрешно негодувание по седенките и пред Хоремага.

Не след дълго Ковачите (така нарекоха местните семейството новопришли роми), се превърнаха в най-сериозната работна ръка на селото. Всеки ден някой за нещо ги викаше да помогнат. И те помагаха - я за храна, я за дреха, я за някой лев.  Няма как. Населението на селото застаряваше с всяка изминала година. Младите бягаха по градовете. А който остана, се пропи и с времето престана да бъде работоспособен. Ковачите останаха и продължиха, работейки ден за ден, година за година.

Не знам защо така стана в Телиш. Не знам и защо се получи такава реакция срещу 17 сирийци, включително шест деца, в село Розово. Знам, че ние българите имаме сериозен проблем. Един път стомна за вода, два пъти стомна за вода и… митът за българското гостоприемство е развенчан.

Това гостоприемство ми го набиваха в училище и преди и след 10 ноември. Това изречение и много други, каращи ме да се чувствам горд, че съм българин, дълго бяха загнездени в съзнанието ми. И с всяка изминала година, едно по-едно биваха разпердушинвани на пух и прах. С всяко едно пътешествие „навън” аз разбирах, че часовете по история, география и литература (донякъде) са били изпълнени с опорни точки и откровена пропаганда. Кому е било нужно?

Не, не ми отговаряйте! Всеки носи глава на раменете си. Всеки има огледало пред себе си докато се бръсне или слага очна линия.  Снощи докато си оформях брадата и се чудех дали да си обръсна главата, не можех да се гледам в очите. Беше ме срам. Беше ме срам, че 17 човека, бягащи от война и несгоди, загубиха надеждата, че най-накрая имат шанс да започнат да лекуват раните си. Беше ме срам, че шест деца продължават да търсят своя дом, училище и нормално детство.

Беше ме срам, че бежанците стоят зад решетки, все едно изпълняват наказание под строг тъмничен затвор. Беше ме срам, че за нас, „българите”, ромите, турскоговорящите, арменците, копанците, протестантите, католиците, хомосексуалните и други такива не са „Българи”.  И ще продължава да ме е срам дълго време, така като гледам.

Днес очаквах да намеря нещо някъде по информационните сайтове за някой политик осъждащ ксенофобията и насаждането на омраза. Вероятно съм пропуснал тези статии. Нищо не ми попадна на пръв прочит. Може би защото е време за избори и не е добре да се ядосва гласоподавателя…

Факт е обаче, че 17 човека продължават да търсят своя постоянен дом. Факт е, че стотици стоят по центровете за бежанци зад решетки. Факт е също, че всекидневно виждам снимки на „патриотични” плакати и графити из България, пропити от речта на омразата. И никой по горните етажи, не прави нищо.

Да, сънароднико мой, аз съм българче! Обичам нашите планини зелени. И тук слагам точка. Срам ме е.

Борислав Киприн е спецалист по онлайн маркетинг, фотограф и блогър. 

Текстът е препубликуван от блога на автора.