Убодох си окото, което едва ли е интересно за някого, най-малкото за Москов. Обаче, освен че за пръв път се почувствах праведен, усещайки цяла греда в окото си (шегувам се), се замислих и нещо друго.

Как тази специфична контузия, на която Христос е отделил нарочно изречение – „ако окото ти бъде чисто...”, преобръща всичко наопаки. Беше миналата седмица в онези неземни слънчеви зимни дни, когато сякаш си спечелил предпремиерно да изгледаш  трейлър от рая. Симпатични софийски татковци разхождат из Борисовата малки фарфалаци, опаковани от майките си в дрехища до ниво „Аполо 11”.  Младежи, гледащи пламенно девойки (с идеята за малки фарфалаци), ги държат топло за ръце край Езерото с лилиите. Или, както го илюстрира св. Николай Велимирович – „бели агънца по зелени поляни”. Какво по-красиво...

А ти? На теб слънцето ти предизвиква писъци от болка и като някое подземно изчадие от романите на Толкин гледаш да се свреш на тъмно и усойно. И там да пръхтиш. Изрод, който се движи обратно на всички.

Много е просто, казах си, проблемът е в нашето око – не може всички, които се радват на слънцето, да са откачени. Личното ни мънико сензорче пречупва цялата вселена според това как я асимилира.

Харесвам Америка, макар че не съм бил. Харесвам ѝ това, че там дискусията защо хора с имена Хасан и Ибрахим са спечелили нещо си, а не Стоян или Иван, просто никога няма да се състои. Харесвам ѝ и това, че няма как озверял за едно паркомясто или засичане на светофар да вадиш ножове и пистолети (като да не казвам къде) и да ти се размине. Напротив, най-вероятно системата ще се товари върху главата ти с точно толкова премерен тонаж, колкото другия път да се замислиш, но пък да не те убие като единица от обществото.

Харесвам на руснаците, сърбите, на нас си това, че нещата са толкова извън „упътването”. Извън рациото. Харесвам, че на „Евлоги Георгиев” и Графа... Ох, все да кажа „на Синьото”, ама забравям, че него го няма, а има някаква дупка, в която се движат някакви влакове... Та там са се завъдили двама цигани – млад гъдулар и не дотам млад китарист. От пръв поглед виждаш, че първият е някакъв Паганини на гъдулката, а вторият... неможач, та неможач. По-слаб китарист отдавна не съм виждал. Нямам никаква идея защо младият го държи. Сигурно му е баща. Ама може и син да му е – знам ли. Ако третата му жена се е омъжила за на зълва си девера. Пак се шегувам...

Та, западният човек щеше да се обърне към фирма за подбор на персонал в гъдуленето и да намери китарист, който да импонира на арпежите му. А циганите имат добри китаристи, особено за „унца, унца”... Или щяха да тръгнат на краткосрочен автотренинг „Как да изберем своя партньор в шоубизнеса”. Тия – не. Ей така си свирят.

Но много ме заболява окото от крайни фили и фоби. Идеалисти, които не осъзнават, че с една и съща снимка примерно ги пързалят от 1991 г., когато има някъде някакъв расов конфликт. Мургав мъж плюе бяла жена... Сори – не харесвам да си тъп и да те премятат някакви нечистоплътни, които, понеже не са успели да кажем в зарзаватчийството, са се захванали с медии.

Нали знаете, че между войнстващите русофили и другите обикновено има една сериозна разлика – че другите са имали Москвич. Или са плащали бензина на Волга.

Замислих се с моето парещо око, че на Америка и Европа не им харесвам, че са си сковали от тараби някакъв техен си „Христос” – уж като истинския, само че без болката. Без осъзнаването, че щом прекрасното слънце те изтезава, проблемът не е в него, а в тебе. Божество, което включва електрически четки за зъби, за да не се озориш, или одобрява безумното богатеене само с кликове на мишката от спекулации с нещо, което въобще още не е произведено. Кумирът на рахатлъка.

А опитът ми от младини показва, че е много трудно да накараш някой, който иска да си гледа кефа, да направи нещо друго. Не си спомням да съм „покръстил” някой чалгаджия в рокаджия - това само като пример, иначе няма абсолютно никакво значение каква музика слушаш. Но е интересно, че не познавам нито един чалгаджия, станал свещеник. Виж, от „нашите” познавам доста...

Очевидно става въпрос за светоглед, а не просто за културен избор. Светогледът на правенето на кефа.

Проблемът е, че ние искаме да търчим след собствените си пошли страсти. Понякога дори си ги представяме като възвишени – тоя номер ми е просто любимият... Защото така са ни изхитрили. Дори куп песни, картини, книги, филми опитват да заменят истинското ни предназначение с идеята, че можеш да бъдеш изпълнен от някакви мъгляви нощи в бял сатен.

Като оня виц: „Сбирка на анонимните некъпещи се: Здравейте! Казвам се Стефан и вече 3 седмици, откакто съм чист.” Оксиморон просто – няма как да стане. Дефектирали сме и се занимаваме с глупости - това опитвам да кажа през цялото време.

Хората са само два вида – такива, които имат претенции, че не получават достатъчно и такива които са благодарни или дори смятат, че и това, което имат, им е много. От опит също така съм се убедил, че обикновено вторите са мирни и балансирани, а първите – не.

Но когато окото ти е болно, просто виждаш всичко наобратно. Най-хубавото е болезнено. И търсиш – точно като мен в ония дни, тъмно сумрачно място, в което да се навреш.