Да си спомняте друго изнасилване, което да е ръфано с такъв човекоядски апетит като това в Стрелча? Нищо не е спестено – нито името на жертвата, нито подробност от прелъстяването, нито репортажи с насилника. Телевизиите изпаднаха в новинарска аритмия от бързане да правят преки включвания, народът е на площада, малкият градец е преминал от обичайното си състояние на сгърчен покой в термоядрен гняв. Думотевица до небесата, каквато не е бивала никога по повод на такова събитие, което обикновено се преживява в семейно-роднинска тишина.

Този път е различно. Този път се е случило нещо, което може да направи само гениален режисьор като живота – свързал е внимателно брънка по брънка неща, които в своя сбор изобразяват емблемата на живота ни – цялата духовна неизправност на времето, задружната ни глупост, ценностната ни беднотия, всичко, в което се провалихме.

Животът е жесток режисьор – когато иска да ни покаже в какво сме го превърнали и как сме го подиграли, той си избира за жертва дете. Няма как да е иначе, в архетипните истории това е класически похват – когато животът иска да стресне една общност и да й покаже, че сама се лишава от бъдеще, той стоварва наказанието върху емблемата на бъдещето, детето. Деветокласничката Ирина не е точно дете, но така я наричат хората от Стрелча. И това е също част от митологичното мислене на обществото – как ще ни бъде като общност, щом не си опазваме децата?

Насилникът, другата основна фигура, също е класика – антипатяга от ново време с всички белези на образа – патриотар, политик, връзкар, женкар. Строител на паметници. Докато е бил кмет на Пазарджик, построил 17 бюста и паметника. В Стрелча само шест, но пък какви – на Аспарух, Паисий, Ботев, Кирил и Методий, полковник Тимирязев и маршал Жуков. Очевидно Иван Евстатиев е виден представител на перверзния идеализъм, който у нас замести всички по-простички ценности като добротата, съчувствието, подкрепата, почтеността, на които се крепеше животът в такива селища като Стрелча.

В избата на душите на такива хора като г-н Евстатиев се крият различни находища, неговите явно са били каменни, щом мечтата му е била да бъде вписан в Гинес като построил най-много паметници. Този човек е лидер (беше допреди часове) на местната организация на БСП, почетен гражданин на Стрелча. Този човек знае как да получи всичко, което си е наумил: партийна организация, кметски пост, научна титла, но не може да носи отговорност. Това досега не му е създавало проблеми, защото у нас безотговорността не е наказуема. Но когато получиш и това да вкараш деветокласничка в хотелската стая и нямаш чип, че каквото оттук нататък се случва в стаята, е твоята отговорност, защото ти си зрелият, пълнолетният човек…

Ето това вече обществеността на Стрелча не може да преглътне. Примирихме се, че едни хора получиха всичко и не бяха наказани, но когато те започват да насилват децата, това вече е минаване на граница. За хората от Стрелча едва ли е най-важното, че Евстатиев е от БСП, хората в такива малки градчета отдавна са разделили България на две партии – от едната страна е народът, от другата страна са всички партии вкупом. И когато един от няма значение коя партия насили момиче, това е изнасилване като от чужда армия, завоевателска, потисническа. Това е изворът на архетипния гняв, който изригна и чийто смисъл е: това вече няма да ви позволим и ако няма кой да ви накаже, ще ви накажем ние.

Държавата се създава в името на достойнството на хората, замисляли ли сте се? Ако няма държава, а просто територия с население, хората ще се чувстват длъжни сами да отмъщават за своите убити момчета и изнасилени момичета. Което ще превърне и отмъщаващите в убийци и изнасилвачи, така ще се появяват нови и нови Понички и чичо Иван-овци, които да отмъщават в несвършваща верига от престъпления. За да спаси достойнството на хората и да не ги превръща в отмъстители-убийци, държавата създава своите институции и най-важната от тях – съдът. Това е великата мисия на съда – да раздаде възмездие, да накаже виновника от името на всички останали и така да прекрати веригата от престъпления, да съхрани достойнството на близките на жертвите, като не ги принуждава да се превърнат и те в престъпници в името на отмъщението. Жителите на Стрелча не вярват, че съдът ще им спаси достойнството, затова са готови на линч – с желанието сами да защитят достойнството си и без да си дават сметка в гнева си, че това всъщност ги лишава от достойнството, защото ги превръща в отмъстители.

Родителите на Ирина ще отмина с милост, защото не съм наясно в колко бонбонено-букетни отношения са били с бившия кмет. Но няма да си спестя да кажа, че мястото на едно момиче толкова не е в една хотелска стая, колкото не е и в един предизборен щаб. Тежко на общество, в което заплатата за отглеждане на децата стане по-важна от децата.

Случаят в Стрелча не е просто пореден, не един от всички, макар да е и това. Но има моменти, в които се стига до една граница, те звънят, дават сигнал, бият тревога. Ако ги чуем – има връщане, има надежда за връщане.